„Тя беше част от живота на селото. И въпреки че днес сме тук, за да скърбим за нейната загуба, нека си спомним и за онова, което остави след себе си…“
Викарият беше стигнал до края на своето слово. Вече беше на последната страница. Джефри се огледа и видя Адам, който тъкмо влизаше в гробището, по пътеката в отсрещния край. Беше добро момче. Човек винаги можеше да разчита на него да се появи точно когато има нужда от него.
А след това видя и нещо доста необичайно. Един от опечалените вече си тръгваше от погребението, въпреки че викарият все още не беше свършил. Джефри не го беше забелязал до този момент, защото мъжът беше застанал най-отзад, отделно от тълпата. Беше на средна възраст, с тъмна връхна дреха и черна мека шапка с широка периферия. Джефри успя само да зърне лицето му, но мъжът му се стори 'Познат отнякъде. Страните му бяха хлътнали, а носът му беше извит като клюн. Къде ли го беше виждал преди? Е, във всеки случай вече беше твърде късно да го види както трябва. Мъжът беше излязъл от църквата и се беше отправил към площада на селото.
Нещо накара Джефри да вдигне поглед. Непознатият беше минал под един висок бряст, който се издигаше на края на гробището, и нещо в клоните на дървото се беше раздвижило. Беше сврака. И не само една. Джефри погледна по-внимателно и видя, че цялата корона на дървото беше пълна със свраки. Колко ли бяха? Не беше лесно да ги преброи, скрити сред гъстите листа, но в крайна сметка стигна до седем и това го накара да си спомни старата броилка, която беше научил като дете.
Колко странно беше това! Цяло ято свраки на едно и също дърво, все едно че се бяха събрали за погребението. Но сетне Адам се появи, викарият приключи със своето слово и опечалените заизлизаха от църквата — и когато Джефри погледна отново нагоре към дървото, свраките вече ги нямаше.
Втора част
Радост
1
Нямаше нужда лекарят да казва нищо. Изражението му, тишината в стаята, рентгеновите снимки и резултатите от изследванията, разпръснати по бюрото му, говореха достатъчно ясно. Двамата мъже седяха един срещу друг в елегантно обзаведения кабинет в края на Харли Стрийт и знаеха, че са стигнали до последното действие на една драма, разигравала се много пъти преди. Преди шест седмици те дори не се познаваха. А сега бяха свързани от възможно най-тясната близост. Единият беше съобщил новината. Другият я беше узнал. Нито един от двамата не позволи на чувствата си да се прочетат по лицето му. Това също беше част от процедурата, от джентълменското споразумение и двамата трябваше да направят всичко по силите си, за да прикрият емоциите си.
— Може ли да попитам колко ми остава според вас, доктор Бенсън? — попита Атикус Тип.
— На този въпрос не е лесно да се отговори с точност — отвърна докторът. — Опасявам се, че развитието на тумора е много напреднало. Ако бяхме успели да го открием по-рано, може би щеше да има някаква минимална възможност да оперираме. Но при това положение…
Той поклати глава, преди да добави:
— Съжалявам.
— Няма нужда да съжалявате.
Тип говореше на английски език като образован чужденец — безупречно и акуратно, като произнасяше ясно всяка сричка, сякаш се извиняваше за немския си акцент.
— Аз съм на шестдесет и пет години — продължи той. — Животът ми беше дълъг и съм готов да твърдя, че в много отношения беше хубав. Очаквал съм да се разделя с него много пъти преди. Може дори да се каже, че смъртта ми беше спътник през цялото време, като непрестанно беше на две крачки зад гърба ми. И сега най-сетне ме настигна.
Той разпери ръце и намери сили да се усмихне.
— Ние с нея сме стари познати и нямам причина да се боя от нея. От друга страна, все пак ще бъде необходимо да се погрижа за делата си, за да ги оставя в ред. От тази гледна точка за мен ще бъде полезно да знам, поне в най-общи рамки… за седмици ли говорим или за месеци?
— Опасявам се, че преди смъртта ще има упадък. Главоболията, от които страдате, ще се засилват. Възможно е да имате припадъци. Мога да ви изпратя медицинска литература, от която да придобиете обща представа за заболяването си, и ще ви предпиша силни болкоуспокояващи. Може би трябва да обмислите за някакъв вариант да живеете в специализирано заведение, в което да полагат грижи за вас. В Хампстед има едно много добро място, което мога да ви препоръчам, организирано от фондацията на името на Мария Кюри. В по-късните стадии от болестта ще имате нужда от постоянни медицински грижи.