Причината за смъртта му беше обект на някои спекулации, така че ми се иска да изясня нещата. Вярно е, че по време на последното си разследване господин Тип се беше сдобил с голямо количество от отровата физостигмин, което би следвало, разбира се, да предаде на органите на реда. Той не е постъпил така, защото по това време вече е бил взел решението да отнеме собствения си живот — както разкрива в едно писмо, което ми беше оставил, за да ми бъде предадено след кремацията му. Макар аз да не знаех за това, господин Тип беше получил медицинска диагноза за особено злокачествена форма на мозъчен тумор, който и без това е щял да сложи край на живота му, и беше предпочел да си спести ненужното страдание.
Той беше най-добрият и най-мъдрият човек, когото съм срещал през живота си. Преживяванията му в Германия преди и по време на войната му бяха изградили особена перспектива, която със сигурност му беше помагала в неговата работа. Притежаваше вродено разбиране за природата на злото и беше способен да го изкоренява с безпогрешна точност. Той нямаше много приятели и въпреки че прекарахме много време заедно, аз дори не мога да се престоря, че разбирах как работи забележителният му ум. Той изрази съвсем ясно желанието си да не му бъде издиган никакъв паметник, но беше пожелал пепелта му да бъде разпръсната недалеч от Саксби на Ейвън, в гористата местност Дингъл Дел, която отчасти дължи спасението си на него самия.
От друга страна, у мен останаха всички страници от ръкописа, бележките и допълнителните материали по съчинението, на което беше посветил голяма част от живота си през последните години — мащабен труд със заглавие „Общ преглед на криминалното разследване“. Фактът, че този труд ще остане незавършен, е истинска трагедия — но аз препратих всичко, което открих, на професор Крейна Хътън в центъра по криминология към Оксфордския университет и много се надявам това съчинение от историческа важност скоро да намери път към широката общественост.
Джеймс Фрейзър
Агиос Николаос, остров Крит
Не остава много, което да се добави към това.
Последната страница от съществуването на „Клоувърлийф Букс“ беше затворена — особено подходящ израз, с който да се опише фалита на едно издателство. Беше много неприятна каша — Чарлс вече беше зад решетките, а застрахователите отказваха да изплатят обезщетението за сградата, която беше напълно унищожена от пожара. Успешните ни автори не се поколебаха нито за миг да избягат в друг и издателства, което беше донякъде разочарование, но не и пълна изненада. Никой не би искал да го издава човек, който може да го убие.
Аз останах без работа, естествено. Докато си седях у дома, след като ме изписаха от болницата, с изненада открих, че ми стоварват част от вината за случилото се. Както казах в началото, Чарлс Клоувър имаше солидни позиции в издателския бизнес и общото усещане беше, че аз съм го предала. В крайна сметка, той беше издавал Греъм Грийн, Антъни Бърджес и Мюриъл Спарк, а беше убил един-единствен писател — Алан Конуей, който беше известен с това, колко трудно се работи с него. Наистина ли беше необходимо да се вдига толкова врява около смъртта му, след като и без това е щял да умре? Никой не се изрази точно така, но когато най-сетне успях да докуцукам до няколко литературни събития — една конференция, една премиера и прочие — останах с подобно усещане. Организацията, връчваща Женската награда за литература, все пак реши да не ме включва в списъка на журито. Искаше ми се всички да бяха видели Чарлс такъв, какъвто го видях аз накрая — готов да ме изгори жива, след като ме ритна толкова силно, че ми счупи ребрата. Скоро нямаше да се върна на работа. Вече не ми се занимаваше с това, а и бездруго зрението ми не се беше възстановило. И още е така. Не съм чак толкова сляпа, колкото горкият господин Рочестър в „Джейн Еър“, но очите ми се уморяват, ако се опитам да чета прекалено дълго, и думите започват да плуват по страницата. Напоследък предпочитам да слушам аудиокниги. И се върнах към литературата от деветнадесети век. Избягвам криминалните романи.
Живея в Агиос Николаос, на остров Крит.
В крайна сметка животът общо взето взе това решение вместо мен. В Лондон не беше останало нищо, което да ме задържа. Много от моите приятели ми бяха обърнали гръб, а Андреас беше готов да замине, независимо какво се случи.
Щях да бъда истинска глупачка, ако не бях заминала с него — както ми повтаряше сестра ми Кейти в продължение на една цяла седмица. В края на краищата, аз го обичах. Бях осъзнала това още когато седях сама на гарата в Брадфорд на Ейвън, и със сигурност се убедих в чувствата си, когато той се появи изневиделица в ролята на моя безстрашен рицар, който влезе в огъня, за да ме спаси. Ако някой трябваше да се съмнява в решението си, това беше той. Аз не знаех нито една дума на гръцки. И не ме биваше особено като готвачка. Зрението ми беше увредено. Каква полза можеше да има от мен?