В интерес на истината, аз изтъкнах някои от тези неща, а неговият отговор беше да ме заведе в гръцкия ресторант в Крауч Енд, да извади един годежен пръстен с диамант (по-скъп, отколкото можеше да си позволи) и да коленичи пред мен в присъствието на всички гости на ресторанта. Аз останах ужасена от този жест и му казах „да“ възможно най-бързо, само и само да стане от пода и да започне отново да се държи прилично. В крайна сметка не му се наложи да взема заем от банката. Аз продадох апартамента си и въпреки че той не беше съвсем доволен от този факт, настоях да инвестирам част от средствата в хотел „Полидорос“, така че да му бъда равнопоставен партньор в бизнеса. Това сигурно беше лудост от моя страна, но след всичко, което бях преживяла, не ме беше грижа. И не просто защото замалко не бях изгубила живота си. Освен това ми бяха отнели всичко, в което вярвах и на което се доверявах. Все едно че животът ми се беше разпаднал също толкова светкавично и напълно, колкото и името на Атикус Тип. Разбирате ли какво искам да кажа? Сякаш новият ми живот беше анаграма на стария — и аз не можех да разбера каква форма ще приеме, докато не започна да го живея.
Откакто напуснах Англия, минаха две години.
Хотел „Полидорос“ все още не е излязъл на печалба, но на гостите сякаш им харесва и през по-голямата част от този сезон нямаше нито една свободна стая, така че явно правим нещо както трябва. Хотелът е на края на Агиос Николаос — жизнерадостно, разхвърляно градче в ярки цветове, в което има прекалено много магазини за дрънкулки и туристически боклуци, но все пак е достатъчно автентично, така че на човек да му се иска да живее в него. Хотелът е на самия бряг и на мен никога не ми омръзва да гледам водата, която е зашеметяващо яркосиня — в сравнение с това море Средиземно прилича на локва. От кухнята и рецепцията се излиза на една настлана с каменни плочи тераса, на която имаме дузина маси — отворени за закуска, обяд и вечеря — и сервираме семпла, прясна местна храна. Андреас работи в кухнята. Братовчедът му Янис не работи почти нищо, но има добри връзки (тук ги наричат „висма“) и успешно отговаря за рекламата и маркетинга на местно ниво. А освен тях в хотела се събират и Филипос, Александрос, Георгиос, Нел и всички останали роднини и приятели, които ни помагат през деня, а вечер до късно пият анасонова ракия с нас.
Мога да напиша нещо за това и може би някой ден ще го направя. Историята на една жена на средна възраст, която скача в дълбокото и се премества да живее при гръцкия си любовник и ексцентричното му семейство, многобройните котки, съседи, доставчици и гости, наслаждавайки се на живота под егейското слънце. Едно време имаше пазар за такива книги — въпреки че аз няма да мога да напиша цялата истина, естествено; не и ако искам моята книга да се продава. На част от мен все още й липсва животът в Крауч Енд и издателският бизнес. Двамата с Андреас непрекъснато се тревожим за пари и това създава напрежение. Животът може и да имитира изкуството — но обикновено не успява да го достигне.
Странното е, че „Мозайка от убийства“ в крайна сметка беше публикувана. След фалита на издателство „Клоувърлийф Букс“ няколко други издателства взеха правата на някои от нашите заглавия — включително и за цялата поредица от романи за Атикус Тип, които по една случайност попаднаха в предишната компания, за която работех „Орион Букс“. Там ги преиздадоха с нови корици и в същото време пуснаха и новата книга, „Мозайка от убийства“. По това време вече целият свят знаеше за гадната тайна, скрита в името на детектива, но в краткосрочен план това нямаше никакво значение. Цялата безплатна реклама покрай реалното убийство и делото в съда накара хората да се интересуват още повече от книгата и аз не се изненадах, когато я видях в класациите за най-продавани заглавия. Робърт Харис написа много положителна рецензия за нея в неделното издание на „Таймс“.
Дори видях един екземпляр от книгата — онзи ден, докато се разхождах на плажа. Една жена седеше на шезлонг и я четеше, така че Алан Конуей се взираше в мен от задната корица на книгата. Когато го видях, ме обзе истински гняв. Спомних си какво беше казал Чарлс за Алан — за начина, по който егоистично и ненужно беше съсипал удоволствието на милиони непознати хора, които бяха обичали книгите за Атикус Тип. Той имаше право. И аз бях една от тях — и за миг си представих, че именно аз, а не Чарлс, се бях качила на върха на онази кула в имението „Аби Грейндж“ и бях блъснала Алан с две ръце, за да намери смъртта си. Можех да си представя, че съм способна да го направя. Точно това заслужаваше той.