Преди бях в ролята на детектива, а сега — на убиеца.
И знаете ли какво? Мисля, че това ми харесваше повече.
Интервю на Антъни Хоровиц с Алан Конуей,
Препечатано от списание „Спектейтър“
Когато се срещнах с Алан Конуей в частния клуб на ресторант „Айви“ в Лондон, ми хрумна колко много неща ни свързват. Или поне така си мислех в началото на срещата ни.
И двамата създаваме криминални истории, макар и с различни средства. Той е авторът на феноменално успешната поредица от романи за Атикус Тип, а в продължение на много години аз работих като сценарист в телевизионните сериали „Убийства в Мидсъмър“, „Войната на Фойл“ и „Поаро“. Сега работим с едно и също издателство, „Орион Букс“. Освен това имаме и обща връзка с графство Съфолк. Алан живее в едно имение, имитиращо викториански стил, недалеч от Фрамлингам, а аз имам малка къща в Орфорд — точно от другата страна на шосе А12. И най-сетне, каквото и значение да има това, и двамата сме членове на клуба към „Айви“ — въпреки че той предложи да се срещнем там, а не аз.
Една седмица преди излизането на седмия му роман, „Рози за Атикус“, от списание „Спектейтър“ ми предложиха да направя интервю с него, и аз очаквах с нетърпение този разговор. Винаги съм бил почитател на поредицата. В действителност дори работих в продължение на няколко месеца по екранизацията на „Атикус Тип започва разследването“ — първия роман от поредицата — за предстоящия сериал на Би Би Си. Проектът не завърши добре. Продуцентската компания „Ред Херинг“ внезапно и неочаквано реши да се раздели с мен и според последното, което чух по този въпрос, Алан се беше заел сам да адаптира книгата си за телевизионния сериал.
Вероятно беше грешка да споменавам това пред него — но неговата реакция ме изненада, меко казано.
— Да. Аз им казах, че предпочитам да го направя сам. Честно казано, никога не съм бил голям почитател на „Убийства в Мидсъмър“. Сериалът винаги ми се е струвал прекалено лековат и глупаво написан. Реших, че по моята книга има възможност да се създаде нещо по-смислено.
Между писателите, които промотират новата си книга, и журналистите — или каквито и да са там хората, които ги интервюират, — обикновено съществува негласна договорка. Писателят се държи вежливо и любезно. На свой ред журналистът, дори изобщо да не харесва книгата, той или тя не нарушава добрия тон. Това е причината никога да не бъдат публикувани отрицателни рецензии, преди да излезе книгата. Останах озадачен от факта, че Конуей се отнасяше толкова нехайно и грубо с мен — и сигурно в отговор на това трябваше да му отговоря със същото, когато публикувам интервюто.
Но не мога да го направя, защото нямам друг избор, освен да призная истината: „Рози за Атикус“ е една от най-добрите книги от поредицата. Това е първият роман, в който действието се развива извън Великобритания — предимно в Южна Франция — и този факт отначало ме притесняваше. Винаги ми се е струвало, че историите за Атикус Тип са най-добри, когато се разиграват в английската провинция. „Няма покой за злодеите“ и „Грог и цианид“, в които Атикус Тип разследва престъпления в Лондон, не ми допаднаха толкова. Въпреки това Конуей е успял да изгради много правдива картина на Лазурния бряг от края на петдесетте години. Човек едва ли не усеща аромата на бугенвилиите.
Освен това в този роман за пръв път има и завършена любовна история. Атикус се влюбва в Лидия Форд — сестрата на един прочут художник — и е принуден да се заеме с разследването, когато я арестуват за убийството на един местен галерист на име Джон Субару. Доказателствата срещу нея се трупат, а напрежението се засилва допълнително, когато в разследването се включва и един особено неприятен детектив от френската полиция — инспектор Рено. Краят на книгата определено успя да ме изненада и подозирам, че ще изненада и вас — въпреки че, както обикновено, Конуей играе точно по правилата.
Затова започвам разговора с репликата, че е необичайно за един детектив да се влюби. Той веднага възразява:
— Глупости. Ами Холмс и Айрин Адлър? Еркюл Поаро също се влюбва в онази руска графиня, Вера Росакофф…
Всъщност аз много добре знам това. Руската графиня участва в един разказ за Поаро, „Двойната улика“, който адаптирах за телевизия Ай Ти Ви. Но преди да успея да добавя, че тези любовни истории са твърде мимолетни, той продължава по начин, който поне привидно оспорва онова, което е казал току-що: