Думите му постепенно заглъхнаха. Доктор Бенсън се взираше в своя пациент с известно недоумение. Името Атикус Тип му беше познато, разбира се. Често го споменаваха във вестниците — германския бежанец, успял да оцелее от войната, след като беше прекарал цяла година в един от концентрационните лагери на Хитлер. По времето, когато го бяха арестували нацистите, беше работил като полицай в Берлин — или може би Виена — и след като беше пристигнал в Англия, той беше отворил кантора като частен детектив и често беше оказвал съдействие на полицията. Не приличаше на детектив. Беше дребен, много спретнат мъж, и седеше с ръце в скута. Беше облечен с тъмен костюм, бяла риза и тясна черна вратовръзка. Обувките му бяха лъснати. Ако не знаеше друго за него, докторът можеше да го помисли за счетоводител — от онези, които работят в семейна кантора и на които може да се разчита напълно. Но у него имаше и нещо друго. Още преди да научи новината, когато за пръв път беше влязъл в кабинета му, от Тип се излъчваше някакво необичайно напрежение. Очите му, скрити зад кръглите очила с телени рамки, не преставаха да наблюдават всичко наоколо, и той сякаш се колебаеше всеки път, преди да заговори. Странното беше, че сега, след като научи новината за болестта си, той сякаш изглеждаше по-спокоен. Като че ли през цялото време я беше очаквал и сега, когато най-сетне я беше получил, изпитваше единствено благодарност.
— Два или три месеца — каза накрая доктор Бенсън. — Може би и повече, но се опасявам, че след този срок състоянието ви ще започне да се влошава.
— Много ви благодаря, докторе. Професионалното ви отношение към мен беше изрядно. Може ли да ви помоля бъдещата ни кореспонденция да бъде адресирана лично до мен и да бъде отбелязвана с гриф „Поверително и лично“? Използвам услугите на личен асистент и все още не искам той да научава това.
— Естествено.
— С това съвместната ни работа приключва, нали?
— Бих искал отново да ви прегледам след няколко седмици. Ще трябва да уредим положението ви. Наистина смятам, че е добре да погледнете онзи дом в Хапмстед.
— Ще го направя — отвърна Тип, като се изправи.
По някакъв любопитен начин това действие сякаш не добави много към общия му ръст. Застанал прав, той сякаш беше притиснат от обстановката в кабинета, с тъмната му дървена ламперия и високия му таван.
— Още веднъж ви благодаря, доктор Бенсън.
Той взе бастуна си от палисандрово дърво със солидна бронзова ръкохватка, който датираше от осемнадесети век. Беше изработен в Залцбург и му беше подарък от немския посланик в Лондон. Този бастун неведнъж се беше оказвал полезно оръжие. Тип напусна кабинета, кимна вежливо за сбогом както на рецепционистката, така и на портиера, и излезе на улицата. Спря за малко на ярката слънчева светлина, като се оглеждаше. Не се изненада да открие, че всичките му сетива бяха изострени. Къщите му се струваха очертани с математическа точност. Различаваше шума от всяка отделна кола в общия тътен на уличното движение. Усещаше топлината на слънцето по кожата си. Хрумна му, че е много вероятно все още да е в състояние на шок. Беше на шестдесет и пет години, но не беше много вероятно да доживее до шестдесет и шест. Щеше да му бъде необходимо малко време, за да свикне с тази мисъл.
При все това, докато крачеше по Харли Стрийт към Риджънтс Парк, той вече поставяше всичко в общия контекст на живота си. Това беше просто поредното хвърляне на заровете — а в крайна сметка целият му живот беше преминал в неравна игра срещу съдбата. Даваше си ясна сметка, например че дължеше самото си съществувание на един случаен исторически инцидент. Когато през 1832 година баварският принц Ото Фридрих Лудвиг се беше възкачил на гръцкия престол под името Отон I, мнозина гръцки студенти взели решение да емигрират в Германия. Прадядо му беше един от тях и петдесет и осем години по-късно се беше родил самият Атикус — майка му беше германка и работеше като секретарка в полицията, а баща му беше униформен полицай в същото управление. Отчасти грък и отчасти германец? Ако в историята някога беше имало истинско малцинство, това беше то. След това, разбира се, в Германия се беше надигнало нацисткото движение. А семейство Тип не бяха просто от гръцки произход. Освен това бяха и евреи. С напредването на голямата игра шансовете им за оцеляване бяха продължили да намаляват до момента, в който на тях би заложил само някой особено безразсъден комарджия. И естествено, той ги беше изгубил: майка си, баща си, братята си и приятелите си. В крайна сметка и самият той се беше озовал в концентрационния лагер в Белзен, а собственият му живот беше спасен от една особено невероятна административна грешка, шансът за която беше едно на хиляда. След освобождението той беше получил даром още цяло десетилетие живот — нима наистина можеше да се оплаква сега, когато последното хвърляне на заровете се беше обърнало срещу него? Атикус Тип се отличаваше със забележителна сила на духа, така че докато стигна до Юстън Роуд, вече се чувстваше в мир със себе си. Всичко беше такова, каквото трябваше да бъде. Нямаше никакво намерение да се оплаква.