Взе такси, за да се прибере у дома. Никога не използваше подземната железница, защото не му допадаше присъствието на толкова много хора в такава принудителна близост; толкова много мечти, страхове и негодувание, струпани на едно място в мрака под земята. Обземаше го усещането, че няма сили да се пребори с всичко това. Черните лондонски таксита бяха толкова по-солидни и сигурни — като пашкули, които го защитаваха от външния свят. По обед нямаше много движение и той скоро пристигна на площад Чартърхаус във Фарингдън. Таксито му спря пред „Танър Корт“ — особено елегантната жилищна сграда, на която живееше. Той плати на шофьора, добави щедър бакшиш и влезе.
Беше закупил апартамента е приходите си от разследването на диамантената афера „Лудендорф“[2]: две спални, светла и просторна дневна е изглед към площада и най-важното, преддверие и кабинет, където можеше да приема клиентите си. Докато се изкачваше с асансьора към седмия етаж, той си припомни, че точно в този момент не водеше разследване по нито един случай. Предвид всичко останало, така беше по-добре.
— Привет!
Гласът на Джеймс Фрейзър се разнесе от кабинета още преди Тип да затвори външната врата, и миг по-късно отвътре изхвърча самият той, стиснал цяла купчина писма. Беше русокос младеж на близо тридесет години, който работеше за Тип като личен асистент и секретар — именно него беше споменал пред доктор Бенсън. Беше завършил Оксфордския университет, мечтаеше за актьорска кариера, живееше в постоянно състояние на банкрут и безработица, и се беше явил в отговор на обявата, публикувана в „Спектейтър“, с намерението да работи на тази позиция не повече от няколко месеца. Шест години по-късно той все още беше тук.
— Как мина? — попита той.
— Кое? — попита в отговор Тип.
Фрейзър, разбира се, нямаше никаква представа къде е бил той.
— Не знам. Нали излезе за нещо? — отговори Джеймс с характерната си младежка усмивка. — Както и да е, обади се инспектор Спенс от „Скотланд Ярд“. Помоли да му върнеш обаждането. Обадиха се и от „Таймс“, искат да ти вземат интервю. И да не забравиш, че имаш среща с клиент в дванадесет и половина.
— Клиент?
— Да — отвърна Фрейзър, като се ровеше в писмата, които държеше в ръката си. — Жена на име Джой Сандърлинг. Обади се вчера.
— Не си спомням да съм разговарял с жена на име Джой Сандърлинг.
— Ти не си говорил с нея. Аз бях. Тя се обаждаше от Бат или някакво подобно място. По тона й личеше, че е разстроена.
— Защо не ме попита?
— Трябваше ли? — каза Фрейзър, като посърна. — Ужасно съжалявам. Но в момента нямаме нищо друго и аз си помислих, че ще се зарадваш на нов случай.
Тип въздъхна. Лицето му винаги изглеждаше донякъде измъчено и изтормозено — това беше характерно за изражението му — но този случай наистина нямаше как да се появи в по-неподходящ момент. Въпреки това той не повиши тон. Както винаги, отговори премерено и разумно.
— Съжалявам, Джеймс — каза той. — Но точно сега не мога да я приема.
— Но тя вече пътува насам.
— В такъв случай ще се наложи да й кажеш, че си е загубила времето.
Тип заобиколи своя помощник и влезе в дома си. После затвори вратата зад гърба си.
2
— Но вие казахте, че той ще ме приеме.
— Да, знам. Ужасно съжалявам. Но днес се оказа прекалено зает.
— Но аз си взех почивен ден от работа. И дойдох с влака чак от Бат. Не можете да се отнасяте така с хората.
— Абсолютно сте права. Но вината не е на господин Тип. Аз не бях проверил графика му за деня. Ако желаете, мога да ви възстановя цената на билета за влака от служебната каса.
— Не става дума само за билета. Става дума за целия ми живот. На всяка цена трябва да се срещна с него. Не знам кой друг може да ми помогне.