— Може ли да попитам на какво разстояние е автосервизът от имението „Пай Хол“?
— На три или четири минути с моя мотопед. Предполагам, че може да се отиде пеша за около четвърт час, ако се мине напряко през Дингъл Дел. Така наричаме гористата местност в края на селото.
Тя се намръщи.
— Знам какво си мислите, господин Тип. Но аз бях с Робърт тази сутрин. Той ми донесе закуска в леглото. Как щеше да го направи, ако се е готвел да убие някого?
Атикус Тип не отговори на този въпрос, но знаеше от опит, че в действителност понякога убийците са способни да се усмихват и да водят приятен разговор броени минути преди да нанесат смъртоносен удар. А неговите преживявания по време на войната му бяха разкрили много неща за един феномен, който наричаше „институционализация на убийството“: беше възможно убийството да се обгради с толкова много формалности и процедури, че човек да успее да се убеди в абсолютната необходимост от него, така че в крайна сметка изобщо да не мисли за него като за убийство.
— Какво бихте искали да направя за вас? — попита той.
— Аз нямам много пари. В действителност изобщо не мога да си позволя да ви платя. Знам, че не постъпвам правилно и сигурно не биваше да идвам тук. Но не бива така. Просто не е справедливо. Надявах се да дойдете в Саксби на Ейвън — само за един ден. Не се съмнявам, че това ще бъде достатъчно. Ако проучите въпроса и кажете на хората, че става дума за нещастен случай, в който няма нищо злокобно, това ще сложи край на тази история, сигурна съм. Всички знаят кой сте. Хората ще се вслушат в това, което им казвате.
Настъпи кратко мълчание. Тип си свали очилата и ги избърса с носната си кърпа. Фрейзър знаеше какво означава това. Работеше за детектива достатъчно отдавна, за да разпознава маниерите му. Тип винаги избърсваше очилата си, преди да съобщи неприятна новина.
— Съжалявам, госпожице Сандърлинг — каза той. — Но не мога да направя нищо.
И вдигна ръка, за да й попречи да възрази.
— Аз съм частен детектив — продължи той. — Вярно е, че от полицията многократно са се обръщали към мен, за да им съдействам в разследванията, но аз не заемам никакво официално положение в тази страна. Точно това е проблемът във вашия случай. За мен ще бъде особено трудно да се намеся в разследването, особено предвид факта, че няма никакви свидетелства за извършено престъпление. Налага се да се запитам на какво основание ще поискам изобщо да вляза в имението „Пай Хол“.
Освен това съм изправен и пред още един проблем, който произтича от самата природа на предложението ви. Вие ми казахте, че госпожа Блекистън е загинала при нещастен случай. В полицията очевидно също са убедени в това. Да приемем, че наистина става дума за нещастен случай. В такъв случай единственото, което се иска от мен, е да се изправя срещу слуховете, разпространявани от някои жители на Саксби на Ейвън, които са станали свидетели на един неприятен разговор и са решили да го изтълкуват, както намерят за добре. Но подобни слухове не могат да бъдат спрени по този начин. Злонамерените слухове са като упорити плевели. Те не могат да бъдат отсечени от корен, дори с острието на истината. Единственото, което мога да направя, е да ви дам малко утеха. С времето подобни слухове повяхват и умират от само себе си. Поне така смятам аз. Защо двамата с вашия годеник изобщо искате да останете да живеете в тази част на света, ако ви е толкова неприятна?
— А защо да се местим?
— Права сте. В такъв случай, ако сте склонна да приемете моя съвет, той е да останете там, да се ожените и да се радвате на съвместния си живот. И най-вече, да не обръщате внимание на тези… приказки, както се казва. Ако се опитате да се изправите срещу тях, вие само ще им дадете нови сили. Ако не им обръщате внимание, те ще изчезнат от само себе си.
Нямаше нищо повече, което да се добави по въпроса. Фрейзър затвори бележника си, сякаш искаше да подчертае този факт. Джой Сандърлинг се изправи от мястото си.
— Много ви благодаря, господин Тип — каза тя. — Благодаря ви, че се съгласихте да ме приемете.