— Пожелавам ви всичко най-добро, госпожице Сандърлинг — отговори Тип.
И наистина го мислеше. Наистина му се искаше това момиче да бъде щастливо. През цялото време, докато беше разговарял с нея, беше забравил за обстоятелствата от собствения си живот и за новината, която беше научил през днешния ден.
Фрейзър я изпрати до вратата. Тип чу как си размениха още няколко реплики, после входната врата на апартамента се отвори и се затвори зад гърба й. Малко по-късно Фрейзър се върна в стаята.
— Ужасно съжалявам за това — каза тихо той. — Опитах се да й кажа, че не желаеш да те притесняват.
— Радвам се, че се срещнах с нея — отговори Тип. — Но искам да те попитам нещо, Джеймс. Коя беше думата, която подчерта няколко пъти по време на нашия разговор?
— Какво? — каза Фрейзър и се изчерви. — О, това ли. Не беше нищо важно. Дори нямаше връзка със случая. Просто се опитвах да си придам вид на зает човек.
— И аз така си помислих.
— Наистина ли? Защо?
— Защото точно в този момент госпожица Сандърлинг не казваше нищо определено, което да представлява особен интерес. Мисля си за този мотопед обаче. Ако е с някакъв неутрален цвят, това може да се окаже важно.
Тип се усмихна:
— Ще ми донесеш ли чаша кафе, Джеймс? Но след това бих искал да остана сам, моля те.
Той се извърна и влезе обратно в стаята си.
3
Джой Сандърлинг се отправи обратно към метростанция Фарингдън, минавайки покрай големия месарски пазар в Смитфийлд. Пред един от многобройните входове на пазара беше паркиран камион и точно когато мина покрай него, двама мъже с бели престилки извадиха от каросерията цял труп на овца, одран и окървавен. Тя потрепери, когато го видя. Не обичаше Лондон. Атмосферата в този град я потискаше. Нямаше търпение да се качи обратно на влака, с който щеше да се прибере у дома.
Беше останала разочарована от срещата си с Атикус Тип, макар и вече да си признаваше, че в действителност не беше очаквала нищо от нея. Нямаше нито една причина най-известният детектив в страната да се заинтересува от нейния случай. Тя дори не беше в състояние да му плати. А и онова, което й беше казал, беше съвсем вярно. В действителност нямаше никакъв случай, който да бъде разследван. Джой не се съмняваше, че Робърт не е убил майка си. Онази сутрин тя беше с него и със сигурност щеше да го чуе, ако беше излизал от жилището. Понякога Робърт изпадаше в мрачни настроения. Често говореше рязко и казваше неща, за които след това съжаляваше. Но тя вече го познаваше достатъчно отдавна, за да бъде сигурна, че той не беше в състояние да направи нещо лошо на друг човек! Случилото се в имението „Пай Хол“ беше злощастен инцидент и нищо повече. И всички детективи на света нямаше да успеят да се преборят с клюкарите от Саксби на Ейвън.
Въпреки това тя не беше сбъркала, като беше дошла. Двамата заслужаваха да бъдат щастливи заедно, особено Робърт. Той се беше чувствал толкова изгубен, преди да я срещне, и тя нямаше да позволи на никого да застане между тях. Не, те нямаше да се преместят да живеят на друго място. Нямаше да обръщат никакво внимание на приказките на хората. Щяха да се изправят срещу тях.
Тя стигна до метростанцията и си купи билет от човека в будката. В главата й вече беше започнала да се оформя нова мисъл. Джой беше скромно момиче. Беше отгледана в семейство, в което царяха близки и (въпреки политическите убеждения на баща й) консервативни отношения. Крачката, която обмисляше да направи сега, й се струваше шокираща — но тя не виждаше никакъв друг избор. Налагаше се да защити Робърт. Налагаше се да защити съвместния им живот. Нищо не беше по-важно от това.
Още преди да пристигне метрото, тя вече знаеше точно какво трябваше да направи.
4
Седнала в един ресторант в другия край на Лондон, Франсес Пай небрежно прегледа менюто и си поръча сардини на скара, салата и чаша бяло вино. Ресторантът се казваше „Карлота“ и беше една от семейните италиански тратории зад луксозния универсален магазин „Хародс“: управителката беше жена на главния готвач, а сред сервитьорите бяха един от синовете и един от племенниците им. След като им взеха поръчката и отнесоха менютата, тя си запали цигара и се облегна назад на стола си.
— Трябва да се разделиш с него — каза й мъжът, с когото се беше срещнала за обяд.
Джак Дартфорд беше с пет години по-млад от нея, със смугло привлекателно лице, непринудена усмивка и мустаци, и беше облечен в спортно сако с двуредно закопчаване и шалче вместо вратовръзка. В погледа му се четеше загриженост. Още когато се бяха срещнали, беше забелязал някакво напрежение у нея. Дори в момента седеше някак притеснено, сякаш се оправдаваше за нещо, и разсеяно поглаждаше едната си ръка с другата. Не си беше свалила тъмните очила. Той се запита дали окото й не беше насинено.