Той отново надигна чашата си. Не беше пиян. По-скоро използваше уискито като реквизит.
— Брент не е виждаше наоколо. Нямаше никой. Само тази проклета картина, изхвърлена да бъде изгорена заедно с всички останали боклуци.
— Артър…
— Е, картината си е тяхна собственост. Те са си платили за нея. Предполагам, че могат да правят с нея каквото си поискат.
Доктор Редуинг си спомняше историята на тази картина. Сър Магнъс беше поръчал портрет на жена си за четиридесетия й рожден ден, и тогава тя бе изпитала благодарност към него, дори след като беше разбрала колко малко възнамеряваше да плати сър Магнъс. Все пак беше някаква поръчка. Работата означаваше много за самочувствието на Артър и той се беше заел с въодушевление да изпълни поръчката. Беше завършил портрета на Франсес Пай, след като тя му беше позирала три пъти в градината, на фона на Дингъл Дел. Времето не беше достатъчно, а лейди Пай поначало беше позирала с неохота. Но дори тя беше останала впечатлена от резултата: портрет, който изваждаше наяве всичко хубаво у нея и я показваше като спокойна, усмихната, самоуверена жена. Артър беше доволен от резултата, макар да не говореше за това, а по онова време и сър Магнъс явно беше харесал портрета, защото го беше окачил на видно място в големия салон на имението си.
— Сигурно е станала някаква грешка — каза тя. — Защо да го изхвърлят?
— Бяха го оставили да изгори — произнесе с усилие Артър, като махна неопределено с ръка по посока на платното. — А преди това явно го е нарязал на парчета.
— Можеш ли да го спасиш? Има ли възможност да направиш нещо с него?
Тя знаеше отговора на своя въпрос, още преди да го зададе. Властните очи на жената бяха оцелели в огъня; освен тях се виждаше и буйната й тъмна коса, както и част от едното й рамо. Но по-голямата част от картината беше овъглена. Платното беше насечено и изгоряло. Дори тя не го искаше в дома си.
— Съжалявам — каза Артър. — Не съм приготвил вечерята.
Той пресуши чашата си и се изправи, за да излезе от стаята.
6
— Видя ли това?
Робин Осбърн четеше последния брой на „Бат Уикли Кроникъл“, а Хенриета никога не го беше виждала толкова ядосан. Помисли си, че в него наистина имаше нещо от излъчването на старозаветните пророци — с черната му коса, която се спускаше до раменете, пребледнялото му лице и блесналите му разгневени очи. Сигурно Мойсей беше изглеждал по този начин, когато се беше изправил пред златния телец. Или Иисус Навин, когато беше нападнал с огън и меч стените на Йерихон.
— Ще изсекат Дингъл Дел! — каза той.
— Какво говориш? — попита Хенриета.
Тя остави, двете чаши чай, които беше приготвила, и влезе в стаята.
— Сър Магнъс Пай е продал земята за застрояване. Ще строят нов път и осем нови къщи.
— Къде?
— Ето там! — отговори викарият, като посочи през прозореца. — Точно в края на нашата градина! Това ще виждаме всеки ден отсега нататък — една редица от нови къщи! Разбира се, самият той няма да ги вижда. Ще си живее от другата страна на езерото, а освен това сигурно ще си остави достатъчно дървета, за да скриват къщите. Но ти и аз…
— Но той не може да го направи, нали? — попита Хенриета и заобиколи масата, за да прочете заглавието във вестника.
Статията беше озаглавена „НОВИ ЖИЛИЩА В САКСБИ НА ЕИВЪН“ и представяше този вандализъм по един забележително положителен и оптимистичен начин. Ръцете на съпруга й видимо трепереха, докато стискаше вестника.
— Тази земя е защитена територия! — продължи тя.
— Явно няма значение дали е защитена. Очевидно се е сдобил с разрешение за строеж. В цялата страна се случват подобни неща. Тук пише, че работата по проекта ще започне още преди края на лятото. Значи следващия или по-следващия месец. И няма какво да направим.
— Можем да пишем на епископа.
— Епископът няма да ни помогне. Никой няма да ни помогне.
— Можем поне да опитаме.
— Не, Хенриета. Вече е твърде късно за това.
По-късно същата вечер, докато приготвяха вечерята заедно, той продължаваше да се ядосва.
— Този човек е ужасен, просто ужасен. Седи си там, в голямата си къща, и гледа отвисоко на всички останали — а дори не е направил нищо, за да я заслужи. Просто я е наследил от баща си, както баща му я е наследил от своя баща. Все пак сме 1955 година, за Бога. Не живеем в Средновековието! Разбира се, за това са виновни и проклетите консерватори, които продължават да държат властта, но човек все пак би си помислил, че сме напреднали малко в сравнение с онова време, когато някои хора са се сдобивали с богатство и власт само защото са се родили в подходящо семейство.