Кога сър Магнъс е направил каквото и да било, за да помогне на някого? Погледни църквата! Покривът тече, отоплението не работи, а той нито веднъж не си е бръкнал в джоба, за да дари дори един шилинг. И почти никога не идва на службите в църквата, в която е бил кръстен! А, да — има и запазено място на гробището. Мен ако питаш, колкото по-рано си го заеме, толкова по-добре.
— Сигурна съм, че не искаш да кажеш това, Робин.
— Имаш право, Хен. Беше ужасно да го кажа и не биваше да го правя.
Осбърн замълча и си пое дъх.
— Нямам нищо против да строят нови жилища в Саксби на Ейвън. Напротив — важно е да го правят, ако селото иска да задържи младите си хора. Но този проект няма нищо общо с това. Дълбоко се съмнявам, че местните жители ще могат да си позволят тези нови къщи. Помни какво съм ти казал: ще бъдат отвратителни модерни постройки, които нямат нищо общо с характера на селото.
— Не можеш да попречиш на прогреса.
— Прогрес ли е това? Да заличиш от лицето на земята една прекрасна ливада и гора, които са на това място от хиляда години насам? Честно казано, изненадвам се как изобщо са му разрешили да го направи. А и през цялото време, откакто живеем тук, Дингъл Дел е любимото ни място. Знаеш какво означава за нас. Е, ако този проект наистина бъде осъществен, след една година вече ще живеем до една нова улица, все едно излязла от някое предградие.
Робин остави белачката за зеленчуци и си свали готварската престилка.
— Отивам в църквата — обяви изведнъж той.
— А вечерята?
— Не съм гладен.
— Искаш ли да дойда с теб?
— Не. Благодаря ти, скъпа. Но имам нужда от малко време, за да помисля.
Той си облече сакото, докато говореше.
— Трябва да се помоля за прошка.
— Но ти не си направил нищо лошо.
— Казах някои неща, които не биваше да казвам. И си мисля други неща, които не би трябвало да имат място в главата ми. Да изпитваш омраза към ближния си… това е нещо ужасно.
— Някои хора си го заслужават.
— Това със сигурност е вярно. Но сър Магнъс е човек като всички нас. Ще се помоля той да размисли.
Той излезе от стаята. Хенриета чу как входната врата се отвори и се затвори зад гърба му, после се зае да подрежда кухнята. Беше дълбоко разтревожена за мъжа си и си даваше съвсем ясна сметка какво щеше да означава загубата на Дингъл Дел за тях двамата. Дали не можеше да направи нещо по този въпрос? Може би, ако отидеше да говори лично със сър Магнъс Пай…
Междувременно Робин Осбърн вече караше колелото си по главната улица, на път за църквата. Велосипедът му беше предмет на всеобщи подигравки в селото — допотопно превозно средство с колела, които се клатушкаха настрани, и метална рамка, която тежеше цял тон. Отпред на рамката имаше кошница, обикновено пълна с молитвеници или пресни зеленчуци, отгледани лично от викария, които той обичаше да раздава на по-бедните членове на своето паство. Но тази вечер кошницата му беше празна.
Докато въртеше педалите през градския площад, той мина покрай Джони Уайтхед и жена му, които крачеха към „Кралския герб“, хванати под ръка. Семейство Уайтхед не идваха често на църква — със сигурност не по-често, отколкото беше абсолютно необходимо. За тях посещението в църквата, както и много други неща в живота им, беше важно единствено във връзка с това, какво ще си кажат останалите хора за тях — и точно в този смисъл и двамата подвикнаха след викария, за да го поздравят. Той не им обърна внимание. Остави колелото си на входа на гробището, продължи забързано към църквата и хлътна вътре през главния вход.
— Какво му става? — почуди се на глас Джони. — Не изглеждаше никак доволен.
— Може би заради погребението — предположи Джема Уайтхед. — Сигурно не е много приятно да заровиш някого в земята.
— Напротив. Викариите са свикнали с това. Нещо повече, това им харесва. Погребенията им дават повод да се чувстват значими.
Той погледна нагоре по улицата. Светлините на автосервиза до църквата „Сейнт Ботолф“ вече бяха угасени. Джони видя Робърт Блекистън, който прекоси паркинга на сервиза. Явно затваряше за деня. После погледна часовника си. Беше точно шест.
— Кръчмата е отворена — обяви той. — Да влизаме.
Беше в добро настроение. Този ден Джема го беше пуснала да отиде до Лондон дори тя не можеше да го принуди да прекара целия си живот в Саксби на Ейвън — и той си беше прекарал приятно, като посети някои от старите си бърлоги и се срещна с някои от старите си приятели. Нещо повече, на него наистина му харесваше да бъде в големия град, с натовареното улично движение, праха и мръсния въздух. Обичаше шума. Обичаше забързани хора. Беше направил всичко по силите си, за да свикне с живота в провинцията, но продължаваше да си мисли, че на това място имаше горе-долу толкова живот, колкото в една пълнена тиквичка. Възможността да си поговори с Дерек и Колин, да изпият по няколко бири заедно, да се разходи из битпазара на Брик Лейн за него беше шанс да преоткрие себе си — а освен това се беше върнал с петдесет лири в джоба. Остана доста изненадан когато Колин дори не се замисли, преди да му ги даде.