— Много добре, Джони. От чисто сребро, а освен това е старичко. От някой музей ли го взе? Трябва да наминаваш по-често при нас!
Е, тази вечер той щеше да почерпи, въпреки че атмосферата в „Кралския герб“ беше горе-долу същата, каквато и в съседното гробище. В кръчмата бяха седнали някои от местните. От джубокса се носеше гласът на Тони Бенет. Той задържа вратата отворена за жена си и я последва в кръчмата.
7
Джой Сандърлинг беше сама в кабинета на доктор Редуинг, където се приготвяха и лекарствата.
Беше си отключила със собствените си ключове. Имаше ключове от всички помещения в кабинета освен от шкафчето, където се съхраняваха лекарствата, опасни за живота, но можеше да отвори и него, защото знаеше къде стои резервният ключ на доктор Редуинг. Беше решила какво да направи. От самата мисъл за това сърцето й започваше да бие по-бързо, но нямаше никакво намерение да се откаже.
Тя извади лист хартия от едно чекмедже и го сложи в пишещата машина модел „Олимпия SM2 Делукс“, която беше получила през първия си работен ден. Беше портативен модел. Ако зависеше от нея, тя щеше да избере по-стабилна пишеща машина, защото имаше много работа на нея, но не беше свикнала да се оплаква. Сведе очи към белия лист, който се извиваше на барабана на пишещата машина, и за миг се замисли за пристигането си в „Танър Корт“ и за срещата си с Атикус Тип. Прочутият детектив я беше разочаровал, но тя не хранеше лоши чувства към него. Беше мило от негова страна все пак да я приеме, особено предвид това, че не изглеждаше много добре. Тя беше свикнала да вижда болни хора. След толкова време на работа в лекарския кабинет беше развила нещо като предчувствие по отношение на тях. Веднага усещаше кога някой човек страда от нещо по-сериозно, още преди пациентът да мине на преглед при лекарката, и по този начин веднага беше разбрала, че Тип имаше нужда от лекарска помощ. Е, това не беше нейна грижа. Истината беше, че той имаше право. И колкото повече мислеше за това, толкова повече се убеждаваше, че щеше да му бъде невъзможно да сложи край на злонамерените слухове в селото. Той не можеше да направи нищо, за да ги спре.
Но тя можеше.
Джой започна да пише на машината, подбирайки внимателно думите си. Задачата не й отне много време. Всичко се събра на три-четири реда. Когато приключи, тя прочете какво беше написала и когато го видя с очите си, напечатано черно на бяло, се запита дали наистина можеше да стигне докрай в изпълнението на своя план. Но не виждаше друг начин.
Пред нея нещо се раздвижи. Тя вдигна очи и видя Робърт Блекистън, застанал от другата страна на преградата, в чакалнята. Беше с работния си гащеризон, изцапан с мръсотия и машинно масло. Явно задачата беше погълнала цялото й внимание, защото изобщо не го беше чула, когато беше влязъл. Тя гузно извади листа от пишещата машина и го остави на бюрото, с лицето надолу.
— Какво правиш? — попита го тя.
— Дойдох да те видя — отговори той.
Естествено, сигурно току-що беше затворил сервиза и беше дошъл направо тук. Тя не му беше казвала, че ще ходи до Лондон. Той сигурно си мислеше, че е прекарала целия ден в кабинета, както обикновено.
— Как беше денят ти? — попита жизнерадостно тя.
— Не беше зле — отвърна той, хвърляйки един поглед на листа, който беше обърнала с лицето надолу. — Какво е това?
В гласа му се прокрадна съмнение и тя си даде сметка, че го беше обърнала твърде припряно.
— Нещо за доктор Редуинг — отговори тя. — Лично писмо. По медицински въпроси.
Не й беше никак приятно да го лъже, но просто нямаше как да му каже какво е написала.
— Искаш ли да отидем да изпием по едно?
— Не. Трябва да се прибирам при мама и татко.
Тя забеляза изражението, което премина по лицето му, и за момент се притесни.
— Има ли нещо? — попита го тя.
— Не, всичко е наред. Просто исках да бъда с теб.
— Когато се оженим, ще бъдем заедно през цялото време и никой няма да може да ни попречи.