— Да, така е.
Тя си помисли дали да не промени решението си. Все пак можеше да излезе с него. Но майка й беше приготвила специална вечеря, а брат й Пол се притесняваше, когато тя закъснява. Беше му обещала да му почете довечера, преди да заспи. Това винаги му харесваше. Тя взе писмото със себе си, изправи се и мина през вратата между кабинета и чакалнята. Усмихна се и го целуна по бузата.
— Скоро ще бъдем господин и госпожа Блекистън, ще живеем заедно и никога повече няма да се разделяме.
Той изведнъж я прегърна. Обхвана я с двете си ръце и я стисна толкова силно, че едва не я заболя. Целуна я и тя видя, че в очите му имаше сълзи.
— Няма да мога да живея без теб — каза той. — Ти си единствената ми радост. Ти си всичко за мен, Джой. Срещата с теб беше най-хубавото нещо в живота ми и аз няма да позволя на никого да застане между нас.
Тя знаеше какво имаше предвид той. Цялото село. Всички слухове.
— Не ме интересува какво говорят хората — каза му тя. — Освен това няма нужда да оставаме в Саксби. Можем да отидем, където си поискаме.
Тя си даде сметка, че Тип беше казал съвсем същото.
— Но ще останем тук — продължи тя. — Ще видиш. Всичко ще бъде наред.
Скоро след това двамата се разделиха. Той се върна в малкото си жилище, за да вземе душ, да свали работния си гащеризон и да си облече чисти дрехи. Но тя не се върна при родителите си. Все още не. Бележката, която беше написала, още беше у нея. А сега трябваше да я достави.
8
В същия този момент, малко по-нагоре по улицата, Кла-риса Пай чу как някой звъни на вратата на къщата й. Беше се заела да си приготви вечеря: нещо съвсем ново, което неочаквано се беше появило в селския магазин; замразена риба, нарязана на еднакви пръчици и оваляна в галета. Беше наляла в тигана олио за готвене, но за щастие все още не беше пуснала рибените пръчици да се пържат в него. На вратата отново се позвъни. Тя остави картонената кутия с рибените пръчици на кухненския плот и отиде да види кой е.
От другата страна на малките прозорчета от релефно стъкло на входната врата се виждаше тъмен, разкривен силует. Дали не беше някой амбулантен търговец, въпреки късния час? В последно време амбулантните търговци в селото се бяха превърнали в същинска напаст, подобни на скакалците в Египет от времето на фараоните. Тя колебливо отвори вратата, доволна, че не е забравила да сложи веригата, и надникна навън през тесния процеп. От другата страна на вратата стоеше брат й, Магнъс Пай. Зад гърба му се виждаше луксозната му кола — бледосин „Ягуар“ — паркирана на Уинсли Теръс.
— Магнъс? — каза тя и млъкна.
Беше толкова изненадана, че не знаеше какво друго да каже. Той беше идвал тук само два пъти — и в единия от тях тя беше болна. Не се беше появил на погребението и тя не го беше виждала изобщо, откакто се беше върнал от Франция.
— Здравей, Клара. Може ли да вляза?
Винаги я беше наричал така, още откакто бяха деца. Името й напомни за момчето, което беше някога, и за мъжа, в който се беше превърнал. Защо беше решил да си пусне тази ужасна брада? Нямаше ли кой да му каже, че не му отива? Да му обърне внимание, че с нея прилича на някакъв луд аристократ от карикатура? Бялото на очите му беше посивяло, а по бузите му се очертаваха венички. Явно пиеше твърде много. А и как се обличаше само! Като че ли беше ходил да играе голф. Беше с торбести панталони, пъхнати в чорапите, и яркожълта плетена жилетка. Беше почти невъзможно човек да си представи, че двамата бяха брат и сестра — и дори повече от това. Близнаци. Може би животът просто ги беше повел в различни посоки, по които за петдесет и три години бяха стигнали твърде далеч един от друг, но двамата вече изобщо не си приличаха, ако изобщо някога си бяха приличали.
Тя затвори вратата, освободи веригата и отново я отвори. Магнъс се усмихна — макар че потрепването на устните му като нищо можеше да означава и нещо съвсем друго — и влезе в коридора. Клариса се канеше да го заведе в кухнята, но после си спомни за картонената кутия със замразена риба, която беше оставила до котлона, и вместо това го поведе в обратната посока. Наляво или надясно от входната врата. В къщата на Уинсли Теръс номер 4 не беше като в голямата къща в имението „Пай Хол“. В тази имаше много по-малко възможности за избор.
Двамата влязоха в дневната — спретната и удобна, с килим на спираловидни шарки, холна гарнитура от три части и еркерен прозорец. Имаше електрически радиатор и телевизор. Двамата спряха за миг, обзети от неловкост.
— Как си? — попита Магнъс.
Защо питаше? Какво го интересуваше?
— Много добре, благодаря — отговори Клариса. — А ти как си? Как е Франсес?