— О, тя ли? Тя е добре. Замина за Лондон… по магазините.
Настъпи още една неловка пауза.
— Искаш ли нещо за пиене? — попита го Клариса.
Може би просто беше решил да я види. Не можеше да си представи нито една друга причина брат й да дойде тук.
— Да, моля. Ако обичаш. Какво имаш?
— Малко шери.
— Благодаря.
Магнъс седна. Клариса отиде до шкафа в ъгъла и извади една бутилка. Стоеше си там от Коледа насам. Дали шерито се разваляше? Тя напълни две чаши и първо ги подуши, преди да ги донесе.
— Разбрах за обира — каза тя. — Съжалявам.
Магнъс сви рамене.
— Да. Не беше приятно да се приберем и да открием къщата в този вид.
— Кога се върнахте от Франция?
— В събота вечерта. Влязохме и видяхме всичко обърнато с главата надолу. Виновен е онзи глупак Брент, който не е поправил задната врата. Радвам се, че се отървах от него. От известно време ми лази по нервите. Като градинар не е лош, но никога не съм го харесвал като човек.
— Уволни ли го?
— Смятам, че е време да си потърси някаква друга работа.
Клариса отпи от шерито си. То полепна по устните й, като че ли не му се влизаше в устата й.
— Разбрах, че са откраднали част от среброто.
— Повечето, в интерес на истината. Честно да ти кажа, беше доста труден период — заради това и всичко останало.
— Имаш предвид Мери Блекистън?
— Да.
— Съжалявам, че не те видях на погребението.
— Да, знам. И аз съжалявам. Но не знаех, че…
— Мислех, че викарият ти е писал за това.
— Да, писа ми — но писмото пристигна прекалено късно, за да дойда навреме. Проклетите френски пощи. Всъщност точно за това исках да поговорим…
Не беше докоснал шерито си. Сега се огледа, сякаш за пръв път виждаше стаята около себе си.
— Харесва ли ти тук?
Въпросът я изненада.
— Да, става — отвърна тя.
После добави по-решително:
— В действителност тук се чувствам доста добре.
— Наистина ли? — попита я той, все едно не можеше да й повярва.
— Ами да.
— Защото, разбираш ли, жилището вече е свободно…
— Имаш предвид къщичката на портиера в имението?
— Да.
— И искаш да се преместя да живея в него?
— Мислех си за това, докато пътувахме обратно със самолета към къщи. Наистина е жалко, че изгубихме Мери Блекистън. Аз бях много привързан към нея, нали разбираш. Беше добра готвачка и поддържаше добре домакинството, но преди всичко беше дискретна. Когато разбрах за проклетия нещастен случай, веднага си помислих, че ще бъде много трудно да й намеря заместничка. Но после се сетих за теб…
Клариса усети как по цялото й тяло пробяга студена тръпка.
— Нейната работа ли ми предлагаш, Магнъс?
— Защо не? Ти не си работила почти нищо, откакто се върна от Америка. Сигурен съм, че в училището не ти плащат кой знае какво, а сигурно имаш нужда от пари. Ако се преместиш в жилището на портиера, ще можеш да продадеш това място, а освен това може би ще ти бъде приятно да се върнеш в имението. Нали си спомняш как се гонехме около езерото? И играехме на кегли на моравата? Естествено, първо трябва да го обсъдя с Франсес. Все още не съм говорил с нея за това. Реших, че е по-добре първо да проверя какво мислиш ти. Как ти се струва?
— Може ли да си помисля?
— Абсолютно. Просто ми хрумна, но все повече ми се струва, че може да се получи добре.
Той вдигна чашата си, но размисли и я остави обратно.
— Радвам се, че се видяхме, Клара. Ще бъде прекрасно, ако се върнеш.
Тя успя да намери сили да го изпрати до вратата и остана на прага, докато той се качваше в своя „Ягуар“ и потегляше. Затрудняваше се да си поеме дъх. Дори разговорът с него беше струвал огромни усилия на Клариса. Чувстваше как я заливат нови и нови вълни на гадене. Не си усещаше ръцете. Беше чувала израза „парализиран от гняв“, но никога не си беше представяла, че може да го изпита толкова буквално.
Беше й предложил работа като домашна прислужница. Да бърше пода и да мие чиниите — Боже мили! Тя му беше сестра. Беше се родила в тази къща. Беше живяла там повече от двадесет години и се беше хранила на същата маса като него. Беше напуснала дома си едва след като родителите й загинаха, а Магнъс се ожени — като при това двете събития последваха безсрамно бързо едно след друго. И от този ден нататък, тя вече не означаваше нищо за него. А сега и това!
В коридора на къщата й беше окачена една репродукция на картината „Мадоната на скалите“ от Леонардо да Винчи. Дева Мария като нищо можеше да вдигне очи от Йоан Кръстител и стреснато да погледне след нея — толкова беше разгневена Клариса Пай, когато пое към горния етаж с маршова стъпка и отмъстителен блясък в очите.