Определено не се качваше горе, за да се помоли.
9
В осем и половина над Саксби на Ейвън вече се беше спуснал мрак.
Брент беше решил да работи до късно. В добавка към грижата за всички морави и изкореняването на всички плевели трябваше да почисти увехналите цветове на петдесет различни вида розови храсти и да подреже тисовите дървета. Когато най-сетне остави количката и инструментите си в конюшнята, той пое покрай езерото и през Дингъл Дел по една пътека, която минаваше близо до къщата на викария и продължаваше към „Лодкаря“ — втората кръчма в селото, която се намираше на долния кръстопът.
В момента, в който стигна до началото на гората, нещо го накара да се обърне. Беше чул нещо. Очите му бързо пробягаха по самата къща, присвити в тъмното. На приземния етаж светеха няколко прозореца, но не се виждаше никакво движение. Доколкото знаеше, сър Магнъс Пай си беше сам у дома. Беше се върнал с колата си от селото преди около час, но жена му беше заминала за Лондон и все още не се беше прибрала. Колата й не беше в гаража.
Той видя един силует, който крачеше по алеята откъм портала. Беше мъж, който вървеше сам. Брент имаше добро зрение, а луната беше изгряла, но въпреки това не успя да различи със сигурност дали мъжът беше някой от селото. Нямаше как да види лицето му, защото по-голямата част от него беше скрита от шапката, която си беше сложил мъжът. Но в походката му имаше нещо странно. Вървеше приведен и не излизаше от сенките, едва ли не така, сякаш не искаше да бъде забелязан. Часът беше доста късен за посещение при сър Магнъс. Брент си помисли дали да не се върне. Все пак бяха обрали къщата в същия ден, в който беше погребението, и всички бяха на нокти. Нямаше да му отнеме и една минута да се върне през моравата, за да провери дали всичко е наред.
Но в крайна сметка се отказа. Не му влизаше в работата кой ходи на гости в имението „Пай Хол“, а след неприятния разговор със сър Магнъс, проведен днес следобед, и особено след онова, което му беше казал сър Магнъс, нямаше повод да изпитва привързаност към своя работодател, нито пък към жена му. Самите те никога не се бяха интересували от него. Бяха го приемали за даденост. От години насам Брент работеше от осем сутринта до късно вечерта, а те нито веднъж не му бяха казали и една добра дума, за да му благодарят — да не говорим за това, че заплатата му беше смехотворна. Обикновено не ходеше на кръчма по средата на седмицата, но точно днес се случи така, че имаше десет лири в джоба си, и възнамеряваше да ги похарчи за пържена риба с картофи и няколко халби бира. В долния край на селото беше кръчмата „Лодкаря“. Беше занемарена и запусната, далеч не такова елегантно заведение като „Кралския герб“. Но там го познаваха. Винаги седеше на едно и също място до прозореца. През следващите няколко часа сигурно щеше да размени само няколко думи със съдържателя, но за Брент това беше равносилно на задълбочен разговор. Той реши да забрави за неизвестния посетител и да си продължи по пътя.
Но преди да стигне до кръчмата, двадесет и пет минути по-късно, имаше още една неочаквана среща. Когато излезе от гората, срещу него се изправи една малко раздърпана жена, в която разпозна Хенриета Осбърн, съпругата на викария. Сигурно беше излязла от тяхната къща, която беше по-нагоре по пътя, и явно беше излязла набързо, без да има време да се приготви. Беше си сложила едно бледосиньо пухено яке, което беше мъжко и сигурно беше на мъжа й. Косата й беше разрошена. Изглеждаше някак объркана.
Тя също го видя.
— О, добър вечер, Брент — каза му тя. — Късничко си излязъл.
— Отивам в кръчмата.
— О, така ли? Аз просто се питах… търсех викария. Предполагам, че не си го виждал?
— Не — поклати глава Брент.
Чудеше се какво ли може да прави викарият навън толкова късно вечерта. Дали двамата не се бяха скарали? После изведнъж си спомни какво беше видял преди малко.
— Всъщност видях някого близо до имението „Пай Хол“, госпожо Осбърн. Предполагам, че може и той да е бил.
— В имението?
— Да, човекът тъкмо отиваше към входа на къщата.
— Не мога да си представя защо ще ходи там — каза тя, като звучеше притеснена.
— Не съм сигурен кой точно беше — сви рамене Брент.
— Е, лека вечер — каза Хенриета, като се обърна.
Тя се отдалечи обратно по пътя, по който беше дошла, към дома си.
Един час по-късно Брент седеше пред своята порция пържена риба с картофи и отпиваше от втората си халба бира. Въздухът беше натежал от цигарен дим. От джубокса гърмеше силна музика, но докато се сменяха плочите, за кратко се възцари тишина и той чу велосипеда, който мина покрай кръчмата, на път за кръстовището. Погледна навън и го видя точно в момента, в който премина. Нямаше как да сбърка шума от този велосипед с нищо друго. Значи не беше сгрешил. Викарият наистина беше ходил до имението „Пай Хол“ и сега се прибираше у дома си. И беше останал там доста дълго време. Брент си спомни за случайната си среща с Хенриета Осбърн. Тя беше разтревожена от нещо. Какво точно ставаше тук? Е, каквото и да беше, то нямаше нищо общо с него. Той се извърна от прозореца и реши да забрави за цялата история.