Но съвсем скоро щеше да му се наложи да си припомни за нея.
10
Атикус Тип прочете статията във вестник „Таймс“ на следващата сутрин.
УБИЙСТВО НА БАРОНЕТ
Полицията пристигна на местопрестъплението в селото Саксби на Ейвън в Уилтшър, след като беше съобщено за смъртта на сър Магнъс Пай, заможен местен земеделец. Полицейски инспектор Реймънд Чъб потвърди от името на участъка в Бат, че смъртта ще бъде разследвана като убийство. Наследници на сър Магнъс остават съпругата му Франсес, лейди Пай, и синът му Фредерик.
Беше седнал в дневната на апартамента си в „Танър Корт“ и пушеше цигара. Джеймс Фрейзър му беше донесъл вестника заедно с чаша чай. Сега се върна, като носеше и пепелник.
— Прочете ли какво пише на първа страница? — попита го Тип.
— Разбира се! Това е ужасно. Горката лейди Маунтбатън…
— Моля?
— Откраднали са колата й! При това насред Хайд Парк! Тип се усмихна, донякъде тъжно.
— Нямах предвид тази статия.
Той обърна вестника, за да го покаже на своя помощник. Фрейзър прочете съобщението.
— Пай! — възкликна той. — Това не беше ли…
— Точно така. Да. Това беше работодателят на Мери Блекистън. И името му беше споменато в същата тази стая едва преди няколко дни.
— Доста голямо съвпадение!
— Възможно е, да. Съвпаденията понякога се случват наистина. Но този път не съм толкова сигурен. Все пак говорим за смъртен случай — за два неочаквани смъртни случая в една и съща къща. Не смяташ ли, че това е любопитно?
— Нали не се каниш да отидеш там?
Атикус Тип се замисли.
Определено не беше възнамерявал да поема нови случаи. Времето, което му оставаше, просто нямаше да му позволи да го направи. Според доктор Бенсън в най-добрия случай му оставаха още три месеца относително здраве, които може би дори нямаше да бъдат достатъчни, за да залови убиец. Така или иначе, вече имаше планове. Възнамеряваше да използва това време, за да приведе делата си в ред. А трябваше да се погрижи и за завещанието си, в което да определи кой ще наследи дома и имуществото му. Когато беше заминал от Германия, не беше взел почти нищо със себе си, но по някакво чудо на съдбата, колекцията от статуетки от майсенски порцелан от осемнадесети век, която беше принадлежала на баща му, беше оцеляла през войната. Искаше да види тази колекция в някой достоен музей — и вече беше писал на „Виктория и Албърт“ в Кенсингтън. Мисълта, че музикантът, проповедникът, войникът, шивачката и всички останали членове на малката му фамилия ще останат заедно, след като вече го няма, му носеше утеха. В крайна сметка, те бяха единственото му семейство.
Щеше да остави нещо и на Джеймс Фрейзър, който неизменно беше до него през последните му пет разследвания и никога не го беше предавал със своята вярност и добро настроение, макар и да не му беше помогнал особено в разкриването на самите престъпления. Искаше да направи дарения и на няколко благотворителни организации, на първо място сред които беше фондът за подпомагане на сираците на служителите от градската полиция. Но най-вече трябваше да се погрижи за всички книжа, свързани с неговия шедьовър: „Общ преглед на криминалното разследване“. Имаше нужда от още една година, за да завърши книгата. Нямаше никаква възможност да я покаже на издател в настоящия й вид. Но си мислеше, че може би ще успее да събере всичките си бележки заедно с изрезките от вестници, писмата и полицейските доклади, така че някой бъдещ изследовател на криминалистиката да завърши неговата работа, след като той си отиде. Щеше да бъде тъжно да е работил толкова усърдно за нищо.
Такива бяха плановете му. Но ако имаше едно, на което го беше научил животът, то беше колко е безполезно да се правят планове. Животът си имаше свой собствен план.
Той се обърна към Фрейзър.
— Аз казах на госпожица Сандърлинг, че не мога да й помогна, защото не разполагам с никакво формално оправдание за присъствието си в имението „Пай Хол“ — каза той. — Но сега вече имам причина да отида там, а освен това видях, че в разследването е замесен и нашият добър приятел полицейски инспектор Чъб.