— Ако ще те погребват — рече той, — трудно ще намериш по-добър ден за това.
2
Седнал на масата в кухнята в свещеническия дом, преподобният Робин Осбърн нанасяше последните поправки по текста на своята проповед. На масата пред него бяха подредени шест страници, напечатани на пишеща машина, но вече издраскани с многобройни бележки, изписани на ръка с дребния му почерк. Дали не беше твърде дълго? В последно време някои членове на паството му се бяха оплаквали, че проповедите му продължават твърде много време, и дори епископът беше проявил известно нетърпение по време на словото му на Петдесетница. Но сега случаят беше друг. Госпожа Блекистън беше прекарала целия си живот в това село. Всички я познаваха. И несъмнено щяха да отделят половин час от времето си — или дори четиридесет минути — за да се сбогуват както трябва с нея.
Кухнята беше просторна, светла стая с печка „Ага“ за готвене и отопление, от която се излъчваше приятна топлина през цялата година. По стените имаше куки, от които висяха тенджери и тигани, а наоколо бяха подредени буркани, пълни със свежи билки и изсушени гъби, набрани от самото семейство Осбърн. На горния етаж имаше две спални, уютни и удобни, с дебели килими, избродирани на ръка калъфки на възглавниците и чисто нови капандури, добавени към къщата след продължителни консултации с управата на църквата. Но най-хубавото на къщата на викария беше местоположението й: в самия край на селото, с изглед към потъналата в зеленина местност, която всички наричаха Дингъл Дел — „Гористата долчинка“. От прозорците на къщата се виждаше ливада, изпъстрена с диви цветя през пролетта и лятото, а отвъд нея — горичка от високи дървета, предимно дъбове и брястове, които скриваха от погледа имението „Пай Хол“ с езерото, моравите и самата къща. Всяка сутрин Робин Осбърн се събуждаше и виждаше тази гледка, която неизменно го изпълваше с радост. Понякога му се струваше, че живее в истинска приказка.
Свещеническият дом невинаги беше изглеждал по този начин. Когато наследиха къщата — и епархията — от преподобния Монтагю, който вече беше на възраст, домът до голяма степен издаваше природата на своя обитател: беше къща на старец, влажна и неприветлива. Но Хенриета беше упражнила вълшебните си способности, изхвърляйки всички мебели, които й се бяха сторили твърде грозни или неудобни, а след това беше претърсила магазините за обзавеждане втора ръка в Уилтшър и Ейвън, за да открие идеалните мебели, с които да ги замени. Енергията й никога не спираше да го изумява. Само по себе си беше изненадващо, че изобщо беше решила да се омъжи за викарий, но след това съпругата му се беше посветила на задълженията си с такова въодушевление, че всички я обикнаха още от първия ден на пристигането им. Нямаше как двамата да се чувстват по-щастливи на друго място, отколкото в Саксби на Ейвън. Не можеше да се отрече, че църквата имаше нужда от известни грижи. Постоянно бяха застрашени от повреда на отоплението. Покривът отново беше започнал да тече. Но паството беше предостатъчно голямо, за да отговори на изискванията на епископа, а много от членовете му вече им бяха приятели. Дори не си мечтаеха да живеят на друго място.
„Тя беше част от живота на селото. И въпреки че днес сме тук, за да скърбим за нейната загуба, нека си спомним и за онова, което остави след себе си. Мери превръщаше Саксби на Ейвън в по-хубаво място за всички останали, без значение дали всяка неделя подреждаше цветята в църквата, в която сме се събрали в момента, дали посещаваше възрастните хора както тук, така и в „Аштън Хаус“, дали събираше дарения за Обществото за защита на птиците или посрещаше посетителите в имението „Пай Хол“. Домашните й сладкиши неизменно оставяха силно впечатление на празника на селото и аз мога да споделя с вас, че много пъти съм оставал приятно изненадан от неочакваната й поява в канцеларията, където ми носеше курабийки с бадеми или парче кекс с пълнеж от конфитюр.“
Осбърн се опита да си представи жената, която беше прекарала по-голямата част от живота си на работа като икономка в имението „Пай Хол“. Беше дребна, с тъмна коса и решително изражение, и винаги забързана, сякаш беше поела на някакъв личен кръстоносен поход. В спомените си я виждаше предимно от разстояние, защото в интерес на истината двамата никога не бяха прекарвали много време в една и съща стая. Може би на едно или две събирания, но не повече. Хората, които живееха в Саксби на Ейвън, не бяха отявлени сноби, но в същото време си даваха съвсем ясна сметка за принадлежността си към различни социални класи, и макар че един викарий се смяташе за подходящ гост на всяко събиране, същото не можеше да се твърди за една жена, която в крайна сметка си оставаше чистачка. И може би тя си беше давала сметка за това. Дори когато идваше на църква, обикновено сядаше най-отзад. И в начина, по който винаги настояваше да помогне на всички, всеки път се долавяше някаква почтителност, като че ли им го дължеше поради самото си положение.