— Ще бъде по-удобно да отседнем в селото — отговори Тип.
Фрейзър мислено въздъхна, като си представи неравните матраци, грозните мебели и съскащите кранове в банята, които сякаш бяха неизменна част от провинциалните разбирания за гостоприемство. Самият той нямаше пари освен тези, които му плащаше Тип, а те не бяха кой знае колко. Но, това не му пречеше да обича лукса.
— Да проверя ли? — попита той.
— Можем да отидем заедно — отговори Тип, после се обърна към Чъб. — По кое време смяташ да отидеш в Бат?
— Имам уговорена среща в „Ларкин Гадуол“ в два часа следобед, а оттам можем да отидем направо в болницата, за да разговаряме с лейди Пай, ако искаш.
— Отлично, инспекторе. Трябва да кажа, че за мен е огромно удоволствие отново да работим заедно.
— Подобно. Много се радвам да те видя, хер Тип. Обезглавени трупове и прочие! Още когато ми се обадиха, веднага разбрах, че това е точно по твоята част.
Той си запали нова цигара и се отправи обратно към колата си.
2
За голямо огорчение на Фрейзър в „Кралския герб“ наистина имаше две свободни стаи и Тип реши да се настанят в тях, без дори да се качи, за да ги разгледа. Освен това стаите действително бяха такива, каквито си ги беше представял — с неравен под и прозорци, твърде малки за тези стени. Неговата стая гледаше към селския площад. Стаята на Тип беше с изглед към гробището, но той не възрази. Напротив, в гледката явно имаше нещо, което му се стори забавно. Не се оплака и от липсата на удобства. Когато започна работа в „Танър Корт“, Фрейзър е изненада откри, че детективът спеше на единично легло — подобно по-скоро на походно, с метална рамка и прилежно сгънати завивки. Макар че Тип имаше един брак зад гърба си, той никога не говореше за съпругата си и не проявяваше никакъв по-нататъшен интерес към противоположния пол. Въпреки всичко подобно спартанско обзавеждане изглеждаше малко ексцентрично в един елегантен лондонски апартамент.
Двамата обядваха заедно на долния етаж, а после излязоха навън. Около автобусната спирка на площада на селото се беше събрала неголяма тълпа, но Фрейзър остана с впечатлението, че не чакаха автобуса. Нещо явно ги беше заинтересувало. Хората разговаряха оживено помежду си. Беше сигурен, че Тип ще пожелае да ги доближи и да разбере за какво става дума, но точно в този момент от гробището се появи един човек и закрачи към тях. Беше викарият, както си личеше по облеклото му — свещеническа риза и бяла якичка. Беше висок, върлинест мъж с неподдържана черна коса. Фрейзър проследи с поглед как мъжът взе един велосипед, подпрян на входа на гробището, и го подкара към улицата, а колелата му шумно скърцаха на всяко завъртане.
— Викарият! — възкликна Тип. — В едно английско село това е човекът, който познава всички.
— Не всички ходят на църква — отвърна Фрейзър.
— Няма и нужда да го правят. Викарият има грижата да познава дори атеистите и агностиците.
Двамата го доближиха и го пресрещнаха, преди да успее да се измъкне. Тип се представи.
— А, да — възкликна в отговор викарият, като примигваше срещу слънцето.
После се намръщи замислено, преди да продължи:
— Името ми е познато, със сигурност. Вие сте онзи детектив, нали? И явно сте тук заради сър Магнъс Пай, разбира се. Каква ужасна, ужасна история. Една малка общност като тази в Саксби на Ейвън по никакъв начин не може да бъде подготвена за подобна трагедия — за всички нас ще бъде много трудно да се справим с мисълта за това.
Но моля ви, приемете извиненията ми. Аз все още не съм се представил. Казвам се Робин Осбърн. Аз съм викарият на селото, от църквата „Сейнт Ботолф“. Е, вие сигурно и сам сте се досетили за това, като се има предвид какво работите!
Той се засмя и Тип си помисли — и дори Фрейзър си помисли същото, — че викарият беше изключително нервен човек, който изглеждаше почти неспособен да спре да говори, а думите му се изливаха от него като порой в опит да скрият онова, което в действителност му минаваше през главата.
— Предполагам, че сте познавали сър Магнъс доста добре — каза Тип.
— Сравнително добре. Да. За съжаление не го виждах толкова често, колкото ми се искаше. Не беше много религиозен човек. Твърде рядко идваше на службите в църквата…
Осбърн се овладя и попита:
— Престъплението ли ще разследвате, господин Тип?
Тип отговори утвърдително.
— Малко съм изненадан, че местните органи на реда имат нужда от допълнителна помощ — но тя е добре дошла, разбира се. Тази сутрин вече разговарях с полицейски инспектор Чъб. Той предположи, че убийството е дело на външен човек. Крадец. Сигурно вече знаете, че имението „Пай Хол“ стана жертва на обир съвсем наскоро.