— Имението „Пай Хол“ е станало жертва на повече от нормалното количество нещастни инциденти.
— Сигурно имате предвид смъртта на Мери Блекистън? — каза Осбърн и посочи с ръка. — Тя е погребана ето там. Аз служих на погребението.
— Обичаха ли сър Магнъс в селото?
Въпросът изненада викария и той се затрудни да намери подходящия отговор.
— Може би е имало хора, които са му завиждали. Той притежаваше значително богатство. А освен това, разбира се, съществуваше и въпросът за Дингъл Дел. Трябва да се каже, че този въпрос предизвика силни емоции.
— Дингъл Дел?
— Една гориста местност. Която беше продал.
— На фирмата „Ларкин Гадуол“ — намеси се Фрейзър.
— Да. Те са строителни предприемачи, нали така?
— Ще се изненадате ли, ако ви кажа, че сър Магнъс е получил смъртна заплаха като пряк резултат от своите намерения, господин Осбърн?
— Смъртна заплаха? — повтори викарият, като изглеждаше по-притеснен от всякога. — Това е голяма изненада за мен. Сигурен съм, че никой от местните жители не би изпратил нещо подобно. Това е много мирно и спокойно селище. Хората, които живеят тук, изобщо не са такива.
— Но въпреки това споменахте за силни емоции.
— Хората бяха разстроени. Но това не е същото.
— Кога видяхте за последен път сър Магнъс?
Робин Осбърн нямаше търпение да си продължи по пътя. Държеше велосипеда си така, сякаш беше жив и опъваше повода. А последният въпрос го засегна. Това ясно си пролича в погледа му. Нима го подозираха в нещо?
— Не съм го виждал от известно време — отговори викарият. — Той не успя да дойде на погребението на Мери Блекистън, което беше жалко, но по това време беше в Южна Франция. А преди това самият аз не бях в селото.
— Къде бяхте?
— На почивка. С жена си.
Тип го зачака да продължи и Осбърн охотно запълни тишината.
— Прекарахме една седмица в Девъншър. И всъщност тя ме чака да се прибера, така че ако нямате нищо против…
Той си проби път между тях с крива усмивка и скоростите на велосипеда му изщракаха, когато потегли.
— Стори ми се, че нещо го притеснява — промърмори Фрейзър.
— Да, Джеймс. Този човек определено криеше нещо.
Докато детективът и неговият помощник отиваха към колата си, Робин Осбърн въртеше педалите колкото може по-бързо, за да се прибере у дома. Даваше си сметка, че не е бил съвсем искрен с тях: не беше излъгал, но беше пропуснал някои части от истината. От друга страна, Хенриета наистина го чакаше да се прибере, при това от известно време.
— Къде беше? — попита го тя, когато той седна на масата за обяд.
Тя поднесе домашно приготвен киш с бобена салата и седна до него.
— О, просто из селото — отвърна Осбърн.
После беззвучно произнесе молитвата и едва изчака тя да каже „Амин“, преди да продължи:
— Запознах се с онзи детектив. Атикус Тип.
— Кой?
— Не може да не си чувала за него. Той е доста известен. Частен детектив. Спомняш ли си за онова училище в Марлборо? Където бяха убили един учител по време на училищната театрална постановка? Той разследва този случай.
— Но защо ни е частен детектив? Мислех, че убийството е дело на крадец.
— От полицията може би са допуснали грешка — отговори Осбърн и се поколеба. — Според него убийството има нещо общо е Дингъл Дел.
— С Дингъл Дел!
— Така смята той.
Двамата продължиха да ядат мълчаливо. Очевидно храната не им доставяше удоволствие. После Хенриета изведнъж заговори.
— Къде беше снощи, Робин? — попита тя.
— Какво?
— Знаеш за какво говоря. За убийството на сър Магнъс.
— Защо ми задаваш такъв въпрос, за Бога?
Осбърн остави ножа и вилицата си, после отпи глътка вода.
— Изпитах гняв — обясни той. — Това е смъртен грях. А в сърцето ми имаше и други неща, които… които нямаха място там. Бях ядосан от тази новина, но това не беше извинение. Имах нужда да прекарам малко време насаме с мислите си, затова отидох в църквата.
— Но теб те нямаше много дълго време.
— Не ми беше лесно, Хенриета. Това време ми беше необходимо.
Тя замълча с намерението да не продължава разговора, но после размисли и каза:
— Разтревожих се за теб, Робин. Излязох да те търся. И всъщност случайно срещнах Брент, който ми каза, че е видял някой да се качва към имението…
— Какво искаш да кажеш, Хен? Мислиш, че съм отишъл в имението „Пай Хол“ и съм го убил? Взел съм меча и съм му отсякъл главата? Това ли искаш да ми кажеш?