— Не. Разбира се, че не. Просто беше толкова ядосан…
— Това е абсурдно. Изобщо не съм ходил в онази къща. И нищо не съм видял.
Хенриета искаше да каже и още нещо. Нещо за кървавото петно на ръкава на ризата на мъжа си. Беше видяла кръвта със собствените си очи. На следващата сутрин беше изпрала ризата с вряла вода и белина. И сега същата тази риза беше простряна навън, за да се изсуши на слънцето. Тя искаше да го попита на кого е кръвта. Искаше да разбере как се е озовала там. Но не смееше. Не можеше да го обвини в нещо подобно. Това беше невъзможно.
Двамата продължиха да обядват в мълчание.
3
Джони Уайтхед също мислеше за убийството, докато седеше в един реставриран капитански стол с извита облегалка и въртяща се основа. В действителност през цялата сутрин не беше мислил за почти нищо друго, докато обикаляше тежко като слон в собствения си магазин, който може и да не беше стъкларски, но все пак беше пълен с крехки и чупливи предмети от стъкло и порцелан, подреждаше наново едно или друго без никаква причина и не спираше да пуши. Чашата на Джема Уайтхед преля, когато той събори и счупи една малка сапунерка от майсенски порцелан — и преди това беше нащърбена от едната страна, но все пак се продаваше за девет шилинга и шест пенса.
— Какво ти става? — настоя да узнае тя. — Днес се държиш като мечок с главоболие. И това ти е четвъртата цигара. Защо не излезеш да се поразходиш на чист въздух?
— Не ми се излиза — отговори навъсено Джони.
— Какво има? Какъв е проблемът?
Джони смачка цигарата си в един пепелник с форма на крава, производство на реномираната фирма „Ройъл Доултън“, който се продаваше за шест шилинга.
— А ти как мислиш? — тросна се той.
— Не знам. Точно затова те питам.
— Сър Магнъс Пай! Това е проблемът!
Той се загледа в дима, който продължаваше да се вие над смачкания фас от цигарата му.
— Защо му е било на някой да го убива? Сега селото е пълно с полиция, чукат на всички врати и задават въпроси. Скоро ще стигнат и до нас.
— И какво от това? Да ни питат, за каквото искат.
Тя замълча за миг, колкото да подчертае следващите си думи:
— Не е ли така?
— Естествено, че е така.
Тя го погледна, остро и внимателно.
— Нали не си се забъркал в нищо, Джони?
— Какво искаш да кажеш? — отвърна обидено той. — Защо изобщо ме питаш за такова нещо? И в какво мога да се забъркам тук, забит в дълбоката провинция?
Двамата отдавна водеха този спор: големия град срещу провинцията, Саксби срещу почти всяко друго място на света. Не спираха да се карат за това. Но в момента, в който го каза, той си спомни как Мери Блекистън се беше изправила срещу него съвсем наскоро, в същата тази сграда, и колко много знаеше за него. А след това беше умряла внезапно, както и сър Магнъс — един след друг в разстояние на две седмици. Това не беше съвпадение и от полицията със сигурност нямаше да се заблудят, че е такова. Джони знаеше как работят органите на реда. Сигурно вече бяха отворили досиетата и проверяваха всички, които живеят в съседство. Нямаше да мине много време, преди да стигнат до него.
Джема го доближи и седна до него, като отпусна ръка върху неговата. Въпреки че беше толкова по-дребна от него, толкова по-крехка, тя беше по-силната в тяхната връзка и двамата го знаеха много добре. Тя не се беше отказала от него, когато ги сполетяха онези неприятности в Лондон. Когато беше „заминал“, тя му пишеше всяка седмица — дълги, оптимистични и жизнерадостни писма. И когато най-сетне се беше прибрал у дома, отново тя беше решила да се преместят в Саксби на Ейвън. Беше видяла рекламата на антикварния магазин в онова списание и се беше досетила, че това ще позволи на Джони да запази някои от старите си професионални практики, като в същото време им осигури стабилна и почтена основа за новата им работа.
Не им беше лесно да си тръгнат от Лондон — особено за Джони, който цял живот беше живял на един хвърлей от църквата „Сейнт Мери ле Боу“ (а всички истински лондончани знаеха, че не могат да се смятат за такива, ако не чуват камбаните й от прозореца). Но той беше разбрал смисъла от това решение и неохотно се беше съгласил с него. Ала тя знаеше колко му беше струвало това. Шумният, жизнерадостен, доверчив, непоправим Джони Уайтхед никога нямаше да се чувства съвсем на мястото си в една малка общност, където всеки беше подложен на непрекъсната преценка, а неодобрението можеше да доведе до пълно отхвърляне. Дали не беше сгрешила, като го беше довела тук? Продължаваше да го пуска да ходи до града, макар че винаги се притесняваше по време на тези екскурзии. Не го питаше с какво се занимава там, а той не й казваше. Но този път беше различно. Беше ходил до града едва няколко дни по-рано. Дали не беше възможно тази визита да е свързана с онова, което се беше случило?