— Какво прави в Лондон? — попита го тя.
— Защо питаш?
— Просто ми е любопитно.
— Видях се с някои от момчетата — Дерек и Колин. Отидохме на обяд и изпихме по няколко питиета. Трябваше да дойдеш.
— Без мен ти е било по-добре.
— Те питаха за теб. Минах и покрай старата ни къща. Разделили са я на апартаменти. Замислих се за едно време. Двамата с теб бяхме много щастливи там.
Джони потупа жена си по ръката, като си помисли колко беше отслабнала. Сякаш с годините от нея оставаше все по-малко.
— Стига ми толкова Лондон за един живот, Джони — каза му тя, като отдръпна ръката си. — А колкото до Дерек и Колин, те никога не са ти били приятели. И не те подкрепиха, когато всичко се обърна с главата надолу. А аз го направих.
Джони се намръщи.
— Права си — каза той. — Отивам да се разходя. За половин час. Да си проветря главата.
— Ще дойда с теб, ако искаш.
— Не. По-добре някой да остане в магазина.
Откакто бяха отворили тази сутрин, не беше влизал нито един човек. Убийството се отразяваше неблагоприятно и на: туризма.
Тя го проследи с поглед, докато излизаше, и чу познатото издрънчаване на звънчето над вратата. Преди Джема си мислеше, че ще им бъде добре тук, където ще могат да оставят предишния си живот зад гърба си. Каквото и да беше казвал Джони тогава, това беше правилно решение. Но двата, смъртни случая, толкова скоро един след друг, бяха променили всичко. Сякаш старите сенки някак се бяха протегнали; след тях и ги бяха достигнали отново.
Мери Блекистън беше идвала тук. За пръв път от много, много време насам, икономката беше дошла в магазина — и когато го беше попитала направо за това, Джони я беше излъгал. Беше казал, че е търсила подарък за някого, но Джема знаеше, че това не е вярно. Ако Мери наистина беше търсила подарък, щеше да отиде до Бат — до универсалния магазин „Улуърт“ или до дрогерията „Бутс“. А по-малко от седмица след това вече беше мъртва. Дали между двете събития имаше някаква връзка? И ако имаше, дали тя не продължаваше и нататък, до смъртта на сър Магнъс Пай?
Джема Уайтхед беше дошла в Саксби на Ейвън, защото си мислеше, че ще бъдат на сигурно място. Но сега, докато седеше сама в запуснатия магазин, обградена от стотици ненужни вещи, дреболии и вехтории, които сякаш никой не искаше — и поне през днешния ден никой не беше дошъл да си купи — тя си пожела с цялото си сърце двамата с Джони да бяха на някое друго място.
4
Всеки в селото беше убеден, че знае кой е убил сър Магнъс Пай. За съжаление хипотезите на всички бяха съвсем различни.
Беше общоизвестно, че сър Магнъс и лейди Пай са като куче и котка. Рядко ги виждаха заедно. Когато изобщо идваха на църква, двамата се държаха на разстояние един от друг. Според Гарет Кайт, съдържателя на „Лодкаря“, сър Магнъс беше поддържал извънбрачна връзка с икономката си, Мери Блекистън. По тази причина лейди Пай беше убила и двамата — макар тази теория да не обясняваше как беше извършила първото убийство, докато е била на почивка във Франция.
Не, не. Убиецът беше Робърт Блекистън. Нима не беше заплашил майка си броени дни, преди тя да намери смъртта си? Беше я убил от гняв, а след това беше убил и сър Магнъс, който по някакъв начин беше разбрал истината. Освен това не биваше да се забравя и за Брент. Градинарят живееше сам. И определено беше особняк. Носеха се слухове, че сър Магнъс го е уволнил през същия ден, когато беше намерил смъртта си. Ами онзи непознат, който се беше появил на погребението? Никой човек не носеше такава шапка, освен ако не искаше да скрие самоличността си. Дори Джой Сандърлинг, онова симпатично момиче, което работеше за доктор Редуинг, не беше вън от подозрение. Странната обява, която се беше появила на таблото до автобусната спирка, определено показваше, че у Джой имаше повече, отколкото се виждаше на пръв поглед. Мери Блекистън се беше настроила срещу нея. И беше загинала. Сър Магнъс Пай беше разбрал за това. И той също беше загинал.
А не биваше да се забравя и за съсипването на Дингъл Дел. Въпреки че от полицията не бяха разкрили подробности за заплашителното писмо, открито на писалището на сър Магнъс, всички знаеха каква ярост беше предизвикало предложението за застрояване на тази местност. Колкото по-дълго беше живял човек в това село, толкова по-ядосан би трябвало да бъде от тази перспектива, а по тази логика главният заподозрян трябваше да е старият Джеф Уийвър, който беше на осемдесет и три години и се грижеше за църковния двор, откакто го помнеха. Викарият също имаше какво да губи. Домът на викария гледаше право към бъдещата строителна площадка, а за двамата с госпожа Осбърн се знаеше, че обичат да се разхождат в гората.