— Добър ден, госпожо Уийвър — поздрави тя.
— Здравейте, госпожице Пай.
Клариса веднага разбра, че нещо не беше наред. Чистачката беше унила. Изглеждаше притеснена.
— В спалнята за гости има дрехи за гладене. Купила съм и нов препарат за почистване.
Клариса не обичаше да протака. Нямаше навик да завързва разговор с чистачката; и не само защото го смяташе за неуместно. В действителност едва успяваше да си позволи да й плаща за по два часа на седмица и нямаше никакво намерение да отнема от това време с неангажиращи разговори. Но въпреки че вече си беше съблякла палтото, госпожа Уийвър не помръдваше от мястото си и сякаш не бързаше да се заеме със задълженията си.
— Какво има? — попита Клариса.
— Ами… онази история в голямата къща.
— Брат ми?
— Да, госпожице Пай.
Чистачката изглеждаше по-разстроена, отколкото би трябвало. Все пак не беше работила там. И сигурно беше говорила с Магнъс само веднъж или два пъти през целия си живот.
— Станалото е ужасно — продължи тя. — Особено в село като нашето. Имам предвид, че хората си имат плюсове и минуси. Но аз живея тук от четиридесет години и никога не съм виждала нещо подобно. Първо горката Мери. А сега и това.
— И аз си мислех за това — съгласи се Клариса. — И съм ужасена. Двамата с брат ми не бяхме особено близки, но все пак бяхме от една кръв.
„Кръв.“
Тя потрепери. Дали той не е знаел, че ще умре?
— А сега и полицията е тук — продължи Даяна Уийвър. — Задават въпроси и притесняват всички.
От това ли се притесняваше? От полицията?
— Мислите ли, че подозират някого?
— Съмнявам се. Все пак се е случило едва миналата нощ.
— Сигурна съм, че вече са претърсили къщата. Според моя Адам…
Тя замълча за малко, сякаш се колебаеше дали да го каже на глас.
— … някой му е отсякъл главата.
— Да. И аз така чух.
— Това е ужасно.
— Определено е много шокиращо. В състояние ли сте да работите днес или искате да си отидете у дома?
— Не, не. По-добре да се занимавам с нещо.
Чистачката влезе в кухнята. Клариса погледна часовника на стената. Госпожа Уийвър беше започнала работа с цели две минути по-късно. И тя щеше да се погрижи чистачката да си ги навакса, преди да си тръгне.
5
От срещата в „Ларкин Гадуол“ не научиха кой знае какво. Атикус Тип разгледа предложените му рекламни брошури за новия жилищен проект — бяха с акварелни илюстрации, на които усмихнатите семейства се носеха сред този бъдещ рай, едва ли не като привидения. Разрешението за строеж вече беше издадено. Изграждането на домовете трябваше да започне през следващата пролет. Филип Гадуол, един от съдружниците във фирмата, настоятелно им обясни, че Дингъл Дел е най-обикновена залесена местност, която не се отличава с нищо особено, а новите къщи ще окажат благоприятен ефект върху цялото селище. „Градоустройственият съвет провежда целенасочена политика за оживяване на малките населени места. Ако искаме да запазим живота в селата, имаме нужда от нови домове за местните семейства.“
Чъб изслуша мълчаливо всичко това. Направи му впечатление, че семействата от илюстрациите в брошурата, с модерните си дрехи и чисто новите си коли, изобщо не изглеждаха местни. Не скри облекчението си, когато Тип обяви, че няма повече въпроси, и тримата — Тип, Фрейзър и Чъб — излязоха обратно на улицата.
Оказа се, че Франсес Пай вече е напуснала болницата и е настояла да се прибере у дома, така че тримата се упътиха към дома й. По времето, когато пристигнаха, полицейските коли вече си бяха тръгнали от имението „Пай Хол“. Докато минаваха покрай къщичката на портиера и продължаваха нагоре по алеята към господарската къща, Тип отбеляза поразен колко нормално изглеждаше всичко наоколо, под светлината на следобедното слънце, което вече се спускаше зад дърветата.
— Сигурно тук е живяла Мери Блекистън — отбеляза Фрейзър, като посочи към притихналото жилище на портиера.
— По едно време, с двамата си синове — Робърт и Том — отвърна Тип. — Да не забравяме, че по-малкото от двете деца също е намерило смъртта си.