По лицето му изведнъж се изписа мрачно изражение, докато се взираше навън през прозореца на колата.
— Това място е видяло много смърт — добави той.
Те спряха пред къщата. Чъб беше пристигнал преди тях и ги чакаше пред входната врата. Отпечатъкът от човешка ръка в пръстта беше ограден с увиснала полицейска лента и Фрейзър се запита бяха ли изяснили вече дали е оставен от градинаря Брент или от някой друг. Тримата влязоха направо в къщата. Някой вече се беше потрудил вътре. Персийският килим беше отнесен, а каменните плочи на пода бяха измити. Рицарската броня също беше изчезнала. Полицията сигурно беше задържала меча — в крайна сметка, това беше оръжието, с което беше извършено убийството. Но останалата част от доспехите сигурно представляваше твърде злокобен спомен за случилото се. В цялата къща цареше тишина. Нямаше и следа от лейди Пай. Чъб се поколеба, обзет от нерешителност.
В този миг се отвори врата и от дневната излезе един мъж. Беше към четиридесетте, с тъмна коса и мустаци, облечен със синьо спортно сако с герб на джоба на гърдите. Походката му беше ленива, едната му ръка беше пъхната в джоба, а в другата димеше цигара. През главата на Фрейзър веднага премина мисълта, че няма да му бъде никак трудно да го намрази. Беше човек, който не просто предизвикваше антипатия, а сякаш полагаше съзнателни усилия да я култивира у останалите.
Новопристигналият се изненада, когато откри тримата посетители в преддверието, и не направи усилие да го скрие.
— Кои сте вие? — настоя да узнае той.
— И аз се канех да попитам същото — отговори Чъб, вече настръхнал. — Аз съм на служба в полицията.
— О — каза мъжът и изражението му помръкна. — Ами аз съм приятел на Франсес — на лейди Пай. Пристигнах от Лондон, за да се погрижа за нея — в този тежък час и прочие. Името ми е Дартфорд, Джак Дартфорд.
Той несигурно протегна ръка към тях, после я отдръпна.
— Тя е много разстроена, нали разбирате.
— Не се съмнявам — отвърна Тип, като пристъпи напред. — Интересно ми е как сте научили новината, господин Дартфорд.
— За Магнъс? Тя ми се обади по телефона.
— Днес?
— Не. Снощи. Веднага след като беше съобщила в полицията. В интерес на истината, беше изпаднала в истерия. Щях да дойда веднага, но вече беше малко късно, за да потегля на път, а освен това имах уговорени срещи на сутринта, така че й казах, че ще пристигна около обяд, което и направих. Взех я от болницата и я докарах тук. Между другото, синът й Фреди също е при нея. Беше на гости на едно приятелско семейство на южния бряг.
— Извинете ме за този въпрос, но се питам защо е избрала точно вас сред всичките си приятели, за да се погрижите за нея в този тежък час, както се изразихте?
— Ами, обяснението е доста просто, господин…?
— Тип.
— Тип? Това ми звучи като немско име. Имате и съответния акцент. Какво правите тук?
— Господин Тип ни съдейства — намеси се кратко Чъб.
— Е, добре тогава. Какъв беше въпросът? Защо се е обърнала точно към мен?
Въпреки цялата му привидна самоувереност беше очевидно, че Джак Дартфорд не бърза с отговора, за да не сгреши.
— Ами сигурно защото току-що бяхме обядвали заедно. В действителност аз я изпратих до гарата и я качих на влака обратно за Бат. Сигурно съм бил първият човек, за когото се е сетила.
— Лейди Пай е била с вас в Лондон в деня на убийството? — попита Тип.
— Да — отговори Дартфорд с едва прикрита въздишка, като че ли беше издал повече, отколкото беше възнамерявал.
— Двамата се срещнахме на обяд, за да говорим по работа. Аз я консултирам за акции, инвестиции… и други подобни неща.
— А какво правихте след обяда, господин Дартфорд?
— Нали току-що ви казах…
— Казахте ни, че сте придружил лейди Пай до гарата. Но ние вече знаем, че тя е пристигнала в Бат с късния влак вечерта. Прибрала се е у дома си около девет и половина. Затова предположих, че сте прекарали следобеда заедно.
— Да. Така беше.
Дартфорд видимо се чувстваше все по-неловко.
— Убихме малко време — продължи той и се замисли за момент. — Отидохме да разгледаме една изложба. В Кралската академия.
— Каква беше изложбата?
— Някакви картини. Много беше досадно.
— Лейди Пай е казала, че е била по магазините.
— Да, освен това обиколихме и магазините. Но тя не си купи нищо… или поне аз не си спомням. Не беше в настроение.
— Имам един последен въпрос към вас, ако обичате, господин Дартфорд. Казвате, че сте приятел на лейди Пай. Бихте ли казали, че покойният сър Магнъс също ви е бил приятел?