А може би обяснението беше по-просто? Когато си спомняше за нея и четеше това, което беше написал току-що, в съзнанието му изникваше една-единствена дума. „Сврака“. Не беше честно да мисли за нея по този начин и със сигурност никога нямаше да го каже на глас, но се налагаше да си признае, че в това имаше известна истина. Тя наистина беше любопитна като сврака и се посвещаваше на задачата да поддържа връзка с всички в селото със същото усърдие, с което приготвяше пай с ябълки или боровинки. И по някакъв начин винаги се озоваваше точно там, където имаше нужда от нея. Проблемът беше в това, че се озоваваше и там, където от нея нямаше нужда.
Той си спомни как я беше заварил в същата тази стая, едва преди две седмици. Сам си беше виновен. Трябваше да го предвиди. Хенриета винаги го мъмреше, че оставя входната врата отворена, все едно че домът на викария беше просто добавка към църквата, а не тяхното лично жилище. Трябваше да я слуша по-внимателно. Мери беше влязла без покана и просто стоеше в кухнята им, стиснала една малка стъкленица със зелена течност, сякаш тя беше някакъв средновековен талисман за прогонване на зли духове. „Добро утро, господин викарий! Разбрах, че имате неприятности с осите. Донесох ви ментово масло. С него веднага ще се отървете от тях. Майка ми се кълнеше в него!“ Това беше истина. В къщата наистина се бяха завъдили оси — но откъде знаеше тя за това? Осбърн не беше казвал на никого, освен на Хенриета, а тя със сигурност нямаше как да го е споменавала на други хора. Разбира се, в място като Саксби на Ейвън такова нещо можеше да се очаква. По някакъв непонятен начин тук всички знаеха всичко за всички останали и често се казваше, че ако кихнеш в банята, до теб веднага ще изникне някой с носна кърпа в ръка.
Когато я видя в кухнята, Осбърн не знаеше дали да изпитва признателност или раздразнение. Беше промърморил няколко думи за благодарност, но в същото време беше погледнал към кухненската маса. И те бяха там, сред всичките му останали книжа. Откога беше в кухнята тази жена? Дали ги беше видяла? Не спомена нищо за това, а той не посмя да я попита, разбира се. Изпрати я колкото можеше по-бързо и оттогава не я беше виждал. Когато беше починала, двамата с Хенриета бяха на почивка. Бяха се прибрали тъкмо навреме за погребението.
Той чу стъпки и вдигна поглед към Хенриета, когато тя влезе в стаята. Току-що беше излязла от банята и все още беше увита в хавлия. Вече наближаваше петдесетте, но си оставаше много привлекателна жена, с буйна кестенява коса и фигура, която каталозите за конфекция биха определили като „пищна“. Жена му произхождаше от съвсем друг свят — беше най-малката дъщеря от заможно земеделско семейство от Уест Съсекс, което притежаваше хиляда акра обработваема земя — но когато се запознаха на една лекция в „Уигмор Хол“ в Лондон, двамата веднага почувстваха влечение един към друг. Не поискаха одобрение от родителите си, за да се оженят, и досега си оставаха по-близки от всякога. Единственото им съжаление беше това, че бракът им не беше благословен с деца, но такава беше Божията воля, разбира се, и те се бяха научили да я приемат. Просто се радваха един на друг.
— Мислех си, че вече си приключил с това — каза тя.
Беше извадила от килера масло и мед и си отряза една филия хляб.
— Само добавям някои неща, които ми хрумнаха в последния момент.
— На твое място нямаше да пиша толкова дълго слово, Робин. Все пак е събота и всички ще искат да продължат с деня си.
— След това ще се съберем в „Кралския герб“. В единадесет часа.
— Хубаво — каза Хенриета, като занесе чинията със закуската си до масата и се настани. — Сър Магнъс отговори ли на писмото ти?
— Не. Но не се съмнявам, че ще дойде.
— Е, със сигурност го оставя за последния момент.
Тя се приведе и погледна нещо, което беше написал на една от страниците.
— Това не можеш да го кажеш — отбеляза тя.
— Кое?
— „Душата на всяко събиране“.
— Защо не?
— Защото тя не беше такава. Ако трябва да говоря честно, винаги съм я намирала за прекалено затворена и потайна. Изобщо не беше лесно да се общува с нея.
— Когато дойде на миналата Коледа, беше забавно.
— Имаш предвид, че и тя пя коледни песни заедно с всички останали. Но човек никога не можеше да бъде сигурен какво точно си мисли. Не мога да кажа, че ми беше особено симпатична.