— Не. Не особено. Искам да кажа, познавах го, разбира се. Беше ми доста симпатичен. Но двамата с Франсес играехме тенис заедно. Точно така се запознахме. Така че се виждах по-често с нея, отколкото с него. Той нямаше нищо против, разбира се! Но не беше особено спортен тип. Това е.
— Къде е лейди Пай? — попита Чъб.
— Горе, в стаята си. В леглото.
— Спи ли?
— Не мисля. Не беше заспала, когато погледнах преди няколко минути.
— В такъв случай бихме искали да се срещнем с нея.
— Сега ли? — попита Дартфорд.
После прочете отговора в непреклонното изражение на детектива.
— Добре, ще ви заведа горе — каза той.
6
Франсес Пай беше в леглото си, увита в халат и полузаровена под куп измачкани завивки. Беше пила шампанско. На масичката до нея имаше наполовина изпита чаша и кофичка с лед, от която стърчеше накриво бутилката. За да успокои нервите си, или за да отпразнува нещо? Според Фрейзър и двете бяха еднакво вероятни, а изражението й, когато влязоха, беше също толкова трудно за разтълкуване. Изглеждаше раздразнена, че я смущават, но сякаш в същото време го беше очаквала. Не й се говореше, но вече се беше подготвила да отговори на всеки въпрос, който можеха да отправят към нея.
Не беше сама. Едно момче на петнадесетина години, облечено в бели спортни дрехи, като че ли се готвеше да играе крикет, се беше настанило удобно на един стол до леглото, кръстосало крак върху крак. Очевидно беше синът й. Имаше същата тъмна коса, сресана назад над челото, и същия надменен поглед. Момчето ядеше ябълка. Нито майката, нито синът изглеждаха особено натъжени от онова, което ги беше сполетяло. Тя изглеждаше така, сякаш беше повалена на легло от лек грип. Момчето изглеждаше така, сякаш беше дошло да я види.
Джак Дартфорд се зае да ги представи:
— Франсес… това е полицейски инспектор Чъб. От полицията в Бат.
— Ние се срещнахме за кратко в нощта, в която ни повикахте — припомни й Чъб. — Аз бях тук, когато ви откараха с линейката.
— А, да — каза тя.
Гласът й беше пресипнал и безразличен.
— А това е господин Топ.
— Тип — каза Тип, като кимна. — Аз помагам на полицията. Това е моят помощник, Джеймс Фрейзър.
— Те искат да ти зададат няколко въпроса — продължи Дартфорд.
Беше очевидно, че полагаше съзнателни усилия да си намери основателна причина да остане в стаята.
— Мога да остана, ако искаш — предложи той.
— Няма нужда, господин Дартфорд, благодаря ви — отговори вместо нея Чъб. — Ще ви повикаме, ако имаме нужда от вас.
— Наистина не ми се иска да оставям Франсес сама.
— Ние няма да отнемем много от времето й.
— Всичко е наред, Джак — обади се Франсес.
Тя се облегна на купчината възглавници, струпани зад нея, и се обърна към тримата си нежелани посетители:
— Явно се налага да минем през това.
Настъпи кратка неловка пауза, докато Дартфорд се опитваше да измисли какво да направи, и дори Фрейзър се досети какво минаваше през главата му. Искаше да й каже какво им беше разказал за посещението й в Лондон. Искаше да се увери, че нейната версия ще съвпадне с неговата. Но Тип нямаше никакво намерение да позволи това да се случи. Заподозрените трябваше да бъдат разделени и настроени един срещу друг. Това беше начинът, по който работеше той.
Дартфорд излезе. Чъб затвори вратата, а Фрейзър придърпа три стола. В спалнята имаше предостатъчно мебели — беше голяма, с тежки завеси, дебели килими, вградени гардероби и старинна тоалетка с извити крака, които се огъваха под тежестта на всички стъкленици, кутийки, купички и четки, струпани върху нея. Фрейзър, който обичаше да чете Чарлс Дикенс, веднага се сети за мис Хавишам от „Големите надежди“. Всичко в тази стая беше кичозно, с леко викторианско излъчване. Липсваха само паяжините.
Тип седна до леглото.
— Боя се, че се налага да ви задам няколко въпроса за вашия съпруг — започна той.
— Напълно ви разбирам. Ужасяваща история. Кой е способен да направи нещо подобно? Продължавайте, моля ви.
— Може би предпочитате синът ви да излезе?
— Но аз искам да остана! — възрази Фреди.
В гласа му се долавяше известна арогантност, която звучеше още по-неуместно от устата на това момче, тъкмо навлязло в пубертета.
— За пръв път виждам истински детектив — продължи той, като не откъсваше нахалния си поглед от Тип. — Защо имаш чуждестранно име? За „Скотланд Ярд“ ли работиш?
— Не бъди невъзпитан, Фреди — каза майка му. — Можеш да останеш при нас, но само ако не ни прекъсваш.