Отговорът нямаше значение, просто й беше любопитно.
— В конюшнята има телефон.
— Добре, покажи ми къде е тя.
— През прозореца се вижда…
Въпросният прозорец беше в края на къщата, добавен сравнително по-скоро от останалите. От него се разкриваше гледка отстрани към преддверието и голямото стълбище, което водеше към горния етаж. И наистина, там лежеше Мери Блекистън, просната по очи на килима, а едната й ръка беше протегната пред нея, така че отчасти закриваше главата й. Още от първия поглед доктор Редуинг беше почти сигурна, че тя е мъртва. Явно по някаква причина беше паднала по стълбите и си беше счупила врата. Не помръдваше, разбира се. Но имаше и нещо друго. Начинът, по който беше разположено падналото тяло, беше твърде неестествен. Приличаше на счупена кукла, точно като на илюстрациите от учебниците по медицина на Редуинг.
Поне така й подсказваха инстинктите. Но понякога истината не се виждаше от пръв поглед.
— Трябва да влезем — каза тя. — Входната врата и вратата на кухнята може да са заключени, но със сигурност има и друг начин.
— Може да опитаме през помещението, където се държат външните обувки.
— Къде е?
Насам…
Брент я заведе до една друга врата в дъното на къщата. Беше със стъклени прозорчета и макар че също беше заключена, доктор Редуинг ясно различи връзката ключове, която висеше от ключалката от вътрешната страна на вратата.
— На кого са тези ключове? — попита тя.
— Сигурно са нейните.
Тя взе решение.
— Ще се наложи да разбием стъклото.
— Не ми се вярва сър Магнъс да се зарадва, когато разбере за това — измърмори Брент.
— Сър Магнъс може да се обърне към мен, ако иска. Ще го разбиеш ли, или аз да го направя?
Градинарят не изглеждаше много доволен, но намери тежък камък и с негова помощ разби едно от стъклените прозорчета на вратата. После промуши ръката си през отвора и завъртя ключа в ключалката. Вратата се отвори и двамата влязоха в къщата.
Докато чакаше яйцата да се сварят, доктор Редуинг си припомни точно какво беше видяла вътре. Сцената наистина се беше запечатала като фотография в съзнанието й.
Двамата бяха прекосили малкото помещение, където държаха ботушите, галошите и другите външни обувки, бяха минали по един коридор и се бяха озовали право в голямото преддверие, откъдето се издигаше широкото стълбище. От всички страни ги обграждаше тъмна дървена ламперия. По стените бяха окачени картини с маслени бои и ловни трофеи: птици в стъклени кутии, една глава на елен и една огромна риба. До една врата, която водеше към дневната, бяха изправени рицарски доспехи, включително с меч и щит. Преддверието беше дълго и тясно, а входната врата беше точно по средата му, срещу стълбището. В едната му половина имаше зидана камина, достатъчно голяма за да може човек да влезе в нея. От другата бяха подредени две кресла с кожена тапицерия и старинна масичка с телефон. Подът на преддверието беше застлан с каменни плочи, отчасти скрити под персийски килим. Стъпалата на стълбището също бяха от камък, с виненочервен килим по средата. Ако Мери Блекистън се беше препънала и беше паднала по стъпалата от стълбищната площадка на горния етаж, в смъртта й нямаше никаква мистерия. Под нея не беше имало почти нищо, което да омекоти падането.
Брент притеснено зачака до вратата, докато тя се зае да огледа тялото. Жертвата все още не беше изстинала, но нямаше пулс. Доктор Редуинг отмахна няколко тъмни кичура коса от лицето й, за да открие кафявите очи, които се взираха в камината. Тя внимателно ги затвори. Госпожа Блекистън винаги бързаше. Нямаше как да не си помисли за това. И съвсем буквално се беше хвърлила надолу по стълбите, сякаш нетърпелива да срещне собствената си смърт.
— Трябва да се обадим в полицията — каза тя.
— Какво? — изненада се Брент. — Да не би някой да е направил нещо лошо с нея?
— Не. Разбира се, че не. Това е нещастен случай. Но все пак трябва да съобщим за него.
Беше нещастен случай. Нямаше нужда човек да бъде детектив, за да го разбере. Жената беше чистила с прахосмукачка. Самата прахосмукачка се виждаше съвсем ясно, яркочервена, подобна едва ли не на играчка, заклещена между перилата в горния край на стълбището. По някакъв начин жената се беше спънала в кабела на прахосмукачката. Беше изгубила равновесие и беше паднала надолу по стълбите. В къщата не беше имало никой друг. Всички врати бяха заключени. Какво друго обяснение можеше да има за смъртта й?
Сега, малко повече от седмица след станалото, мислите на Емилия Редуинг бяха прекъснати от някакво движение на вратата на кухнята. В стаята беше влязъл нейният съпруг. Тя извади яйцата от тенджерата и внимателно ги сложи в порцелановите чашки за сервиране. С облекчение видя, че мъжът й вече се, беше облякъл за погребението. Беше почти сигурна, че ще забрави. Беше извадил тъмния си неделен костюм, макар и без вратовръзка — той никога не носеше вратовръзки. По ризата му се виждаха няколко петънца боя, но това трябваше да се очаква. Артър и боите бяха неразделни.