— Логично е. Понеже черепът е съставен от кости, той става светлопроницаем. Ето една от великолепните последици на изобретението ти.
— Ами! Това, че виждаме в мозъчните клетки, е най-малкото. Разбира се, чудесно е, но става дума не само за физиологичното. Зад него се крие още нещо съвсем необикновено.
— Не разбирам какво повече искаш да постигнеш.
— Вярвам ти. Самият аз едва го разбирам. Помисли си само! Виждам не просто мозъчните клетки, а показвам на екрана собствената ти представа, това, което, тъй да се каже, си мислиш в момента — да, в състояние съм дори да го фотографирам.
— Невъзможно, чичо! Искаш да се пошегуваш с мене.
— Наистина! Ще ти покажа. Несъмнено не всяка представа, а само оптическата, тоест онова, което ти самият си представяш като фигура, като образ в пространството. Какво видя на екрана, когато влезе?
— Себе си.
— А после?
— Жена си.
— Тя беше ли тук? Не. Защо я видя? Защото тъкмо брадата си и закрачи из стаята, докато с несигурен поглед спря пред мене.
— Е, сега — заусуква го той, — как да ти кажа, нали мога да бъда откровен с тебе, Конрад…
Имах чувството, че Арвед ми е обиден, макар да не виждах никаква основателна причина. Физиономията му обаче бе тъй особена, че ми стана малко неловко. Да не би при този опит нещо да…?
— Трябва да ти призная — продължи Арвед, — че изведнъж ме нападна ужасен страх. С най-голямо удоволствие не бих допуснал опита, ако не се срамувах от чичо Паузиус, Обаче мисълта, че сега внезапно ще видя какво си представя жена ми в глъбините на душата си… тя очевидно нямаше никакви колебания, а и аз нямах дори най-малкия повод за недоверие, ти го знаеш — и въпреки това! Такава млада, хубава жена… никой не може все пак да знае какво се крие в главата й. Чувствувах се съвсем отвратително.
Когато Арвед сподели това и възбуден отново закрачи наоколо, аз изпитах същото усещане. Най-добре щеше да е да не чуя повече нищо. Кой може да надникне в главата на една жена? И дори да можеше, по-добре да не го прави. Наистина чувствувах се напълно невинен, но ако сега се намирах в апарата на Паузиус — в момента виждах тези най-мили ми, закачливи черти, виждах блестящите кафяви очи и тъмната коса по слепоочията, виждах госпожа Арвед така ясно пред себе си, че образът й положително би се появил на екрана. Изплаших се също като приятеля си, но казах възможно най-хладно:
— Е, какво видяхте?
Арвед ми хвърли един продължителен поглед, след това наново подхвана:
— Сега вече Паузиус подкани жена ми да си представи съвсем ясно ключовете така, както има навик да ги държи в ръката си. И наистина върху екрана, по който пак пробягваха всевъзможни неясни образи, се появиха под влияние на нейното съсредоточаване ключовете с държащата ги ръка, а до тях…
— До тях — хайде, говори де!
— Изникна ясно главата на един мъж…
— На кой мъж?
— Представи си какво ставаше в мене — още повече, че подобно нещо е немислимо, — най-безумните глупости проблеснаха в главата ми…
— Но кой беше мъжът?
— Това навярно ти сам ще си кажеш. Разтреперах се от възбуда, трябваше непременно да изляза на чист въздух! Скочих, изтичах към вратата, вече бях навън, когато чух жена ми да се провиква със звънкия си глас:
— Ах, да, сега си спомних! Зад фотографията на Конрад върху етажерката трябва да се намират; там ги преместих, когато бърсах прах от снимките.
— И аз се втурнах към къщи — продължи Арвед, — и без това не е далече, после по стълбите нагоре и тук вътре, и ето — смъкнах снимката ти от етажерката и наистина — ключовете лежаха там. За три минути се върнах обратно с връзката ключове. Жена ми изобщо не разбра защо я притиснах така буйно до себе си.
Арвед седна най-после до масата и посегна за цигара. Не знаех какво точно трябваше да кажа. Камък бе паднал от сърцето ми, но не можах да скрия известно смущение.
— А пък чичо Паузиус навярно ликуваше? — попитах аз.
— Естествено, той се подсмихваше, а когато отрекох годността на изобретението му, той заразправя по-нататък:
— Това е, тъй да се каже, нищо. Ако човек има малко опит, може да прави съвсем други работи. Зависи само дали притежава мощно живописно въображение и способност за силна концентрация, така че да може да държи самото внимание приковано върху образната си представа, защото образите се разсейват при най-малкото отклонение на мислите. — И сега вече чичо Паузиус сам седна до апарата, като обясни, че иска да ни покаже няколко спомена и след това някои капризи на въображението.
Върху екрана се разгърнаха картини с пищни цветове, чиито фигури пъргаво се движеха, сцени, които той бе видял в театъра, образи, които сам бе нахвърлил, също и каквото си представяше в момента.