Започна да се бръсне с нов ентусиазъм, предизвикан главно от мисълта за изненадата, която му беше обещал Уилям. Наплиска се щедро с одеколон и забързано навлече белия халат. В общото помещение онзи продължаваше да разговаря с брокера си.
В кабинета си влетя почти тичешком. Хелън Уокър стреснато вдигна глава, но шефът й прелетя покрай нея без да я погледне. Това я накара да се откаже от намерението да му занесе сутрешната поща. Жената просто сви рамене и продължи да чука на машината си.
Филипс опря гръб на затворената врата и направи опит да успокои дишането си. Майкълс седеше на дивана и разсеяно прелистваше някакво списание.
— Е, какво има? — попита задъхано Филипс.
Майкълс носеше вечното си отъркано сако от туид, което беше закупил още като студент трета година в МИТ1. Беше навършил тридесет, но изглеждаше на двадесет. Косата му беше толкова руса, че в сравнение с нея Филипс изглеждаше кестеняв. Той се усмихна широко и в бледосините му очи се появи закачлив блясък.
— Какво имаш предвид? — подхвърли той и отново сведе поглед към списанието в ръцете си.
— Стига де! — изгледа го умолително Филипс. — Знам, че се опитваш да ме дразниш! Проблемът е там, че почти винаги успяваш…
— Не знам какво имаш предвид — започна Майкълс, но изведнъж млъкна. Филипс направи крачка напред и измъкна списанието от ръцете му.
— Стига си се правил на шантав! — изръмжа той. — Обаждаш се на Хелън и й казваш, че имаш „изненада“ за мен. Правиш го с ясното съзнание, че моментално ще се побъркам. В момента искрено съжалявам, че не ти звъннах в четири през нощта, каквито бяха първоначалните ми намерения. Виждам, че напълно заслужаваш такова нещо!
— А, имаш предвид изненадата — проточи Майкълс. — Честно казано, почти бях забравил за нея… — Наведе се и щракна ключалките на куфарчето в краката си. В ръцете му се появи малко пакетче, старателно опаковано в тъмнозелена хартия и привързано с жълта панделка.
— Това пък какво е? — попита с помръкнало лице Филипс. Беше очаквал документи, компютърни разпечатки, или нещо подобно. Всичко, което би имало отношение към дългогодишните им изследвания. Но това пакетче изглеждаше като подарък.
— Ето ти изненадата — ухили се Майкълс и тикна пакетчето в ръцете му.
Разочарованието на Филипс беше толкова голямо, че лицето му потъмня.
— Защо по дяволите ми купуваш подаръци? — гневно попита той.
— Защото си великолепен партньор в изследването — отвърна Майкълс. — Хайде, вземи го!
Филипс протегна ръка. Самообладанието му се върна, изпита лек срам от гневното си избухване. Не искаше да наранява чувствата на Майкълс. Това все пак беше жест на внимание.
Смотолеви някаква благодарност и подхвърли пакетчето върху дланта си. Беше леко, с дължина около десетина сантиметра.
— Няма ли да го отвориш? — попита Майкълс.
— Ще го отворя, разбира се — кимна Филипс и се втренчи в лицето на приятеля си. Все още не можеше да приеме, че момчето-чудо от Департамента за компютърни науки е способно на подобен жест. Разбира се, нищо в поведението му не сочеше, че е стиснат и се държи неприязнено, но Майкълс просто беше от хората, които са изцяло погълнати от своята работа и не обръщат внимание на такива подробности. Всъщност, през тези четири години съвместна работа, Филипс никога не се беше виждал с него извън лабораторията и работните кабинети. Беше дълбоко убеден, че този човек мисли единствено за работа. Ненапразно го бяха назначили за началник на новосъздадения отдел „Изкуствен разум“ към университета едва на 26-годишна възраст. Майкълс наистина беше дете-чудо — това доказваше и факта, че беше защитил докторска дисертация в МИТ малко след като навърши деветнадесет.
— Хайде де! — нетърпеливо го подкани приятелят му.
Филипс дръпна жълтата панделка и пусна пакетчето върху бюрото си. Под опаковката се показа черна кутийка.
— В това се съдържа и известна доза символизъм — промърмори Майкълс.
— О, така ли?
— Да. Знаеш, че в психологията третират мозъка като черна кутия. Ще се наложи да надникнеш вътре…
Филипс леко се усмихна. Нямаше представа за какво говори приятелят му. Отвори капачето, отмести хартиения пълнеж и с изненада се втренчи в предмета, който се разкри пред очите му. Беше кейс с албума „Слухове“ на Флийтууд Мак.
— По дяволите!
Нямаше идея откъде накъде Майкълс ще му подарява записи, при това точно с албум на Флийтууд Мак.