След няколко минути въртеливото движение на тежката черупка спря. Миг по-късно оживя мониторът. Екранът му беше внушителен — като онези, които показват в научно-фантастичните филми. Очите на всички присъстващи се обърнаха към него. Единствено Филипс предпочете да се занимава с малката кожичка, появила се около нокътя на показалеца му. В главата му цареше хаос.
— През следващите тридесет секунди компютърът ще обработи 43 200 уравнения, свързани с плътността на тъканите — обади се операторът, очевидно изгарящ от желание да демонстрира познанията си. Филипс го остави да говори, както правеше обикновено. На практика рядко четеше лекции на студентите в истинския смисъл на думата. Предпочиташе практическите занимания, а за тази цел беше най-добре да дава думата на съответните специалисти.
Вдигна глава и огледа лицата на студентите, извърнати към монитора. Отвъд оловното стъкло на преградата се виждаха само босите крака на господин Шилер. За момента той беше забравен от всички, интересните неща се криеха в апаратурата.
Видя физиономията си в малкото огледалце над стенната аптечка. Беше небръснат, ситните косъмчета стърчаха от лицето му като четка. Имаше навика да пристига на работа рано и да се бръсне в съблекалнята на хирурзите. След това излизаше да потича в парка, вземаше душ и слизаше в барчето за първото си кафе. Всичко това ставаше достатъчно рано, за да му останат час-два за изследователска работа на спокойствие, преди да настъпи обичайната лудница.
Без да отмества очи от огледалото, той прокара пръсти през гъстата си руса коса. В основата си космите му бяха доста по-тъмни на цвят от върховете и това даваше повод на сестрите да го поднасят, че се изрусява. Разбира се, това нямаше нищо общо с истината. Филипс не обръщаше внимание на външния си вид. Понякога дори се подстригваше сам, с обикновена ножица. Просто нямаше време, за да отскочи до болничната бръснарница. Това обаче не му пречеше да бъде привлекателен мъж. Наскоро прехвърлил четиридесетте, той имаше правилни черти, а около очите и устата му вече се бяха образували ситни бръчици. Но те не го загрозяваха, а дори напротив — придаваха нещо по-зряло и по-мъжествено на иначе момчешката му физиономия. Очите му гледаха по-уверено и по-твърдо от преди. Една от пациентките на скенера беше казала, че прилича повече на герой от каубойски филм, отколкото на доктор. Това му достави удоволствие, тъй като си беше чиста истина. Висок около метър и осемдесет, със слаба, но атлетична фигура, той съвсем нямаше вид на учен. Чертите му бяха остри, носът прав, устата изразителна. Само умните яркосини очи издаваха наличието на интелекта, който при каубоите обикновено липсва. Беше завършил Медицинския факултет на Харвард, при това с пълно отличие.
Катодната тръба оживя. Операторът сръчно нагласи фокуса и интензивността на изображението. Студентите се приведоха напред, сякаш им предстоеше да наблюдават финала за купата по бейзбол. Но пред очите им се появи някакво овално изображение с очертано в бяло граници и гранулирана вътрешност. Това беше компютърната анимация на главата на пациента, гледана откъм темето. Сякаш някой бе направил капаче в главата на господин Шилер.
Мартин погледна часовника си. Осем без четвърт. Надяваше се, че доктор Дениз Сангър ще се появи всеки момент, за да й прехвърли студентите. За тази сутрин беше планирал среща с Уилям Майкълс — колега и сътрудник в научно-изследователската дейност. Вчера Майкълс му звънна да съобщи, че ще дойде в болницата с една малка изненада. Любопитството на Мартин се пробуди и вече трудно го свърташе на едно място. В продължение на четири години двамата с Майкълс работеха върху програма, която би позволила компютърно разчитане на рентгеновите снимки на черепа. При успех тя щеше да направи излишно субективното участие на рентгенолога в този процес. Но задачата беше изключително трудна, тъй като машината трябваше да бъде програмирана така, че да прави точна преценка на всички полета на рентгеновата снимка, независимо от плътността на тъканите. По принцип проблемите при разчитането на черепните снимки бяха идентични с всички останали и това автоматически превръщаше тяхната програма в универсално средство на рентгенологията. Ех, само да успеят! От време на време Филипс си позволяваше да мечтае. Виждаше се като шеф на специализирана лаборатория, а дори и като лауреат на Нобеловата награда.