Следващото изображение върху монитора го върна в действителността.
— Този кадър е с тринадесет милиметра по-висок от предишния — каза операторът и посочи с пръст към долната част на овалното изображение. — Това тук е главният мозък, в който…
— В който се забелязват изменения — прекъсна го Филипс.
— Къде? — обърна се заедно със столчето си операторът.
— Ето тук — приведе се над монитора Филипс. Пръстът му докосна долната част на овалното изображение, което току-що бе посочил оператора. — Това просветляване в дясното полукълбо не е нормално. Би трябвало да има същата плътност като лявото…
— Какво означава това? — попита един от студентите.
— На този етап е рано да се каже — промърмори Филипс и се приведе над монитора. — Няма да се учудя, ако пациентът има проблеми с ходенето.
— Има — кимна операторът. — От една седмица насам се оплаква от атаксия. Трудно координира движенията си.
— Вероятно става въпрос за тумор — кимна Филипс и се изправи.
Студентите озадачено се спогледаха и отново насочиха очи към невинното светло петънце на екрана. От една страна се вълнуваха от могъществото на съвременната диагностика, но от друга изпитваха и притеснение. Вероятността за наличието на мозъчен тумор ги плашеше, тъй като това би могло да се случи с всеки от тях.
На екрана започна да се оформя следващото изображение.
— Ето ви още едно просветляване — промърмори Филипс и посочи задния мозък. — Предполагам, че на следващия кадър ще го видим още по-ясно. Но за целта ще ни трябва и контрастно изображение…
Операторът се прехвърли при пациента, за да му инжектира контрастираща субстанция.
— Как действа контрастът? — попита Нанси Макфадън.
— Понижава кръвоснабдяването на мозъка и по този начин спомага за откриването на абнормални, най-често туморни образувания — отвърна Филипс и се обърна към вратата.
— В него съдържа ли се йод?
Филипс не чу въпроса, тъй като гледаше право в усмихнатото лице на Дениз Сангър, изправила се зад групичката студенти. Тя кимна с глава, съблече бялата си манта и я окачи на стената, редом с аптечката. Това беше нейният начин да се залавя за работа, макар че ефектът върху Филипс беше точно обратният… Сангър беше облечена в розова блузка, пристегната в кръста с тънко синьо коланче. Когато ръката й се протегна да окачи мантата, гърдите й леко се люшнаха напред.
Филипс ги наблюдаваше с одобрение, като истински ценител на изкуството. Отдавна беше разбрал, че Дениз е една от най-красивите жени, които беше срещал. Тежеше около петдесет и пет килограма и имаше чудесна фигура — стройна и същевременно закръглена. Гърдите й не бяха големи, но имаха безупречна форма. Кестенявата си коса носеше стегната назад, очите й бяха светлокафяви, изпъстрени с дяволити сиви точици. Малцина можеха да допуснат, че тази красива жена е била първенец на курса си в Медицинския факултет, още по-малко бяха тези, които можеха да й дадат двадесет и осем години.
Приключила процедурата с връхната си дреха, Дениз се плъзна покрай Филипс и леко го докосна по лакътя. Стори го толкова бързо, че той не успя да реагира. После се настани пред монитора, нагласи изображението според собствените си изисквания и едва след това се представи на студентите. Операторът се върна и обяви, че е инжектирал контрастна течност на пациента. После подготви скенера за нова серия снимки.
Филипс се облегна така, че ръката му да докосва рамото на Дениз.
— Това е кадър от задния мозък, ще последват едно или две по-пълни изображения. — Главата му се обърна към студентите: — В картона е отбелязано, че пациентът е пушач. Какво може да следва от това?
Студентите бяха заковали поглед в екрана, никой не посмя да отговори. Всеки от тях имаше чувството, че е участник в публичен търг, при който всяко движение може да се изтълкува като желание за покупка.
— Ще ви подам един жокер — усмихна се Филипс. — Първичните мозъчни тумори почти винаги са единични, за разлика от туморите в останалите части на тялото, които могат да бъдат както единични, така и на метастази.
— Белодробен рак — изтърси един от студентите, сякаш беше участник в телевизионна игра.
— Много добре — кимна Филипс. — На тази фаза няма как да сме сигурни сто процента, но лично аз съм готов да заложа именно на тази диагноза.
— И колко живот му остава? — попита момчето, очевидно потресено от новите факти.
— Кой е лекуващият лекар? — попита Филипс.
— Пациентът е от неврохирургията на Кърт Манърхайм — отговори Дениз.
— Значи няма да чака дълго — усмихна се Мартин. — Манърхайм положително ще го оперира скоро…