Но понякога те наистина се връщат, за да се заяждат и да ме дразнят…
Веднъж един от тях не пожела да си отиде и ми мина през ума, че да разкажа за историята, която не мога да разкажа, ще бъде може би още по-забавно, отколкото просто да я разкажа — ако успяхте да ме разберете. Искам да я унищожа, искам да прогоня нейните призраци подстрекатели.
Не чак толкова отдавна прочетох за ново картографиране на земната вътрешност с нещо като сеизмична томография при локализиране на обърнати с главата надолу аналози на повърхностните структури на земната кора — антиконтиненти, антиокеани, антипланински вериги. Когато се замислих, хрумна ми, че ако планинските вериги могат да се отпечатат върху земната кора с преобърнатата география на повърхността, защо един достатъчно голям артефакт да не може да направи същото? Един голям град може да събере в себе си толкова много маса, колкото и някои планински вериги. Да предположим, че там долу има един Анти-Манхатън? Или Анти-Париж? Или Анти-Лондон? Как би могъл човек да подходи към такава ситуация, за да я разработи белетристично? Обърнах се към „Живот под земята“ от Джералд Файнбърг и Рупърт Шапиро (Уилям Мороу, 1980 г.) — забавна книга, пълна с хипотетични видове, предназначени да се справят с голямото разнообразие от жизнени условия. Попаднах на един, който бих могъл да заимствам — „магмоб“, може би термоядрен или живеещ в радиационните ниши. Не че това ще са най-лесно оправданите форми на живот, но все пак фокусът ще падне върху антигеографията на земната кора, която вече поражда множество образи, тръгнали заедно с идеята.
Реших, че на тези бавноподвижни, плуващи в магмата създания бих могъл да придам и голяма продължителност на живота, така че да могат (за себе си) да наблюдават ускорените характеристики на антиповърхността — един Анти-Картаген, Анти-Константинопол, Анти-Сан Франциско, Анти-Хирошима, — които профучават край тях. А после…
Но магмобите не ме зарадваха особено — това, предполагам, беше глупаво — и тогава разбрах, че те не искат да си ходят. Точно така. Имах идея и някакви хубавички образи — нещо, което виждах във въображението си като огнени трилобити, провиращи се през лавата в целия район (е, добре де, магмата). Исках да ги отстраня и да започна всичко отначало, но те не ми позволиха. Знам, че беше средата на юли, защото бях записал в бележника си да отида на представление на „Cosi fan tutti“ в операта в Санта фе на 15-и юли. Там налетях на Сузи Маккий Чарнас и на съпруга й Стийв. Страшно ми се прииска да й кажа:
— Сузи, хрумна ми страхотна идея. Давам ти я безплатно — няма значение защо.
Но лампите замигаха и нямаше време. А после вече не я срещнах и тогава реших да си запазя идеята, в случай че намеря начин да победя трилобитите. Но не успях да го постигна и колкото повече мисля за това, толкова повече ми се струва, че може би е за добро. Все още мога да затворя очи ида видя силуета на Анти-Манхатън, огнено небе, което тече под него като в деня на Страшния съд (саундтрак: мелодия на Анти-Гершуинова сатанинска пародия на меса?); и после тези горящи членести фосили, които приближават и отплуват с глухи кудкудякащи звуци. Ами ако това проклето нещо е като компютърен вирус в нечия писателска програма? Не бих искал да го предам на такъв добър писател като Сузи, която при това ми е и приятелка. Надявам се, че като го разкажа по този начин обаче, просто ще го унищожа.
Така или иначе, както вече казах, за мен има разкази за характери, разкази за идеи и разкази за образи. Това се отнася за дверите, през които те влизат в моята вселена. Завършеният продукт в най-хубавия от възможните светове би трябвало да съдържа и трите елемента. Но и два от тях са вече достатъчни. Някой лош ден ще се съглася дори и само на единия, ако много ми трябват пари.
Когато иначе нещата не си пасват много-много, обичам да прекарвам известно време с призраците — особено на второто сутрешно кафе, докато гледам планините.
Толкова за писателските ми приумици.
Искам да кажа нещо и на друга тема. Броят на писмата, които получавам от читатели, напоследък много се увеличи и просто не е възможно да отговоря на всички и при това да управлявам живота и писането си по относително нормален начин. Вече не мога дори да се опитвам да отговарям на въпроси за работата си, за мен самия и за отношението ми към различни неща. Просто тук и сега искам да благодаря на хората, които са намерили време да ми драснат някой ред. Бих искал и аз да имам повече време. Благодаря за интереса ви.