Робърт Б. Паркър
Може би сън
На Джоан
Пролог1
Прислужницата с благите очи и конската физиономия ме отведе в тясната дълга всекидневна на горния етаж, мебелирана в сиво и бяло, с тежки завеси с цвят на слонова кост, които се спускаха пищно към пода, и бял килим, простиращ се от стена до стена. Будоар на филмова звезда — уютно кътче за прелъстяване, фалшиво като театрален декор. В момента там нямаше никой. Вратата се затвори след мен тихо като в болница. До шезлонга имаше масичка на колелца със сервирана закуска. Сребърните прибори върху нея блестяха. В чашата за кафе имаше пепел от цигара. Седнах и зачаках. Стори ми се, че мина много време, докато вратата се отвори отново и Вивиан влезе. Тя носеше бял халат с кремав оттенък, гарниран с бели кожи, и плавната линия на кройката ми напомняше море през лятото, което се пени край пясъчния бряг на малко екзотично островче.
Тя мина покрай мен с плавна и гъвкава походка и седна на ръба на шезлонга. От ъгълчето на устата й висеше цигара. Медночервеният лак покриваше равномерно ноктите й.
— Значи ти се оказа един звяр и нищо повече — рече тя спокойно, като ме гледаше. — Съвършен, закоравял звяр. Снощи си убил човек. Няма значение откъде съм научила. Научих го. На всичкото отгоре идваш тук и изплашваш сестричката ми до припадък.
Предпочетох да не се обаждам. Тя започна да нервничи. Отиде до един стол и положи глава на бяла възглавничка, поставена на облегалката до стената. Издуха струя бледосив дим нагоре, проследи го как плува към тавана и се разпада на тънки ивици, които много скоро се стопиха във въздуха и изчезнаха. Сетне бавно сведе очи и ме изгледа студено.
— Не те разбирам — отсече. — Страшно съм доволна, че един от нас успя да се овладее онази нощ. Стига ми, че в миналото си имам връзка с контрабандист на спиртни напитки. Защо не кажеш нещо, за Бога?
— Как е тя?
— О, предполагам, че е добре. Спи дълбоко. Тя винаги заспива. Какво си й сторил?
— Абсолютно нищо. След като видях баща ти, излязох от къщата и я намерих отпред. Беше хвърляла стрелички срещу мишена, закачена на едно дърво. Слязох долу да поговоря с нея, защото имах да й връщам нещо. Един малък револвер, който някога й е бил подарен от Оуън Тейлър. Беше го занесла в апартамента на Броуди онази вечер — вечерта, когато той бе убит. Там бях принуден да й го отнема. Не съм го споменавал и затова може би не знаеш.
Черните й очи, типични за рода Стърнуд, се разшириха и станаха безизразни. Сега бе неин ред да не обели дума.
— Тя много се зарадва, че й връщам револвера, пожела да я науча да стреля и изяви готовност да ми покаже старите петролни кладенци, от които вашето семейство е спечелило част от парите си. И така, слязохме в подножието на хълма. Мястото е доста зловещо, осеяно с ръждясали тенекии и прогнили дъски, има запустели петролни кладенци и тревясали ями, пълни с мръсна вода. Може би това я е разстроило. Предполагам, че си ходила там. Доста мрачно място.
— Да, така е — едва промълви тя.
— Та ние слязохме там и аз закрепих една консервена кутия в средата на дървено колело, за да се цели в нея. Започнаха гърчове. Като че беше епилептичен припадък.
— Да. — Същият слаб гласец. — От време на време има такива припадъци. Затова ли искаше да ме видиш?
— Предполагам, че още не си готова да ми кажеш какво знае за теб Еди Марс.
— Нищо. Започна да ми омръзва тоя въпрос — каза тя студено.
— Познаваш ли човек на име Канино?
Тя сбърчи красивите си черни вежди и се замисли.
— Слабо. Но, изглежда, името ми се е запечатало в паметта.
— Дясната ръка на Еди Марс. Казват, че е опасно момче. По-точно, вероятно е бил такъв. Ако една дама не ми беше помогнала малко, сега щях да бъда там, където се намира той — в моргата.
— Дамите, изглежда… — Внезапно млъкна и пребледня. — Не мога да се шегувам с такива неща — отрони.
— Аз не се шегувам и грешиш, ако си мислиш, че говоря със заобикалки. Всички факти са в съответствие: Гайгър и неговите симпатични изнудвачески номерца, Броуди със снимките си, Еди Марс и рулетката, Канино и момичето, с което Ръсти Риган не е бягал никъде. Всичко съвпада.
— Страхувам се, че дори не знам за какво говориш.
— Да предположим, че знаеш. Тогава историята щеше да изглежда така. Гайгър е хванал сестра ти на въдицата, без да се затрудни особено, и е измъкнал от нея няколко полици, с които любезно се е опитал да изнуди баща ти. Еди Марс е бил зад гърба на Гайгър, когото е покровителствал и използвал като маша. Вместо да плати, баща ти повика мен, тоест не е имал от какво да се бои. Еди Марс е искал да разбере точно това. Той те е държал с нещо и е искал да узнае дали ще може да хване и генерала с него. Ако беше успял, щеше да измъкне набързо един куп пари. Ако ли не, трябвало е да чака, докато, ти си получиш дела от семейното богатство, а междувременно да се задоволява с дребните суми, които би могъл да измъкне от теб на рулетката. Гайгър е убит от Оуън Тейлър — той е бил влюбен в твоята глупава сестричка и игрите, които Гайгър си е играел с нея, не са му харесвали. За Еди това нищо не е означавало. Неговата игра е много по-тънка, за нея нито Гайгър, нито Броуди, нито някой друг освен тебе е подозирал нещо. Еди и един закоравял гангстер, наречен Канино. Твоят съпруг изчезнал и Еди, знаейки, че на всички им е известно за лошите му отношения с Риган, скрил жена си в Реалито и оставил Канино да я пази, та другите да си мислят, че тя е избягала с Риган. Закарал дори колата на Риган в гаража на къщата, в която преди това е живяла Мона Марс. Но това звучи малко глупаво, ако се сметне просто за опит да се отклони подозрението от Еди, че е убил твоя съпруг или е накарал да го убият. В действителност не е чак толкова глупаво. Той е имал и друга подбуда. Заложил е, за да спечели един милион или приблизително толкова. Знаел е къде е отишъл Риган и защо, но е предпочел полицията да открие това. Искал е полицията да достигне до някакво задоволително обяснение, за да не се бърка повече. Отегчавам ли те?
1
За препратките към „Големият сън“ на Реймънд Чандлър е използван преводът на Михаил Грънчаров (1984 г.)