— Занимавам се със сериозни неща, мистър Марлоу. На моите плещи лежи грижата за здравето на много хора. Целият ми ден е зает с мисълта за това. Нямам време за празни приказки.
— Браво на вас.
— Забавен ли ме намирате — вдигна вежди той.
— Думи нямам. Не можете ли да ми кажете нещо за Кармен Стърнуд?
Бонсентир се облегна бавно на стола и отпусна долната си устна достатъчно, за да може безпрепятствено да почуква зъби с палец. Все така не ме изпускаше от поглед. Вероятно от мен се очакваше да се разлея като мокро петно в краката му.
— Защо питате? — процеди Бонсентир.
— Защото за това съм нает.
— От кого?
— От този, който ме ангажира — отвърнах аз.
— Той или тя?
— Има ли значение?
— Мога ли да узная името му?
— Защо ви е?
Бонсентир отпусна длани върху бюрото.
— Не ви липсва нахалство, мистър Марлоу. — Бонсентир леко се наклони напред.
— Това вече съм го чувал — отбелязах аз. — Отдавна се каня да взема мерки.
Докторът не промени позата си.
— Боя се, че дългът ми към пациентите налага да отклонявам всякакви случайни запитвания. Изключително много зачитам правото на личен живот на моите пациенти.
— Значи тя е тук?
— Чувствам се длъжен да се въздържа от коментар.
— Чух, че е напуснала. И че сестра й Вивиан Риган е накарала някакъв тип на име Еди Марс да я открие.
— Вие мисис Риган ли представяте?
— Не. Нейния иконом.
— Иконом ли? — Бонсентир бе готов да се разсмее, ако изобщо бе способен на подобно нещо. Тънките му мустачки трепнаха. — Скъпи мистър Марлоу, боя се, че неговият глас тук не се чува твърде.
— Вижте, докторе, има два начина да решим проблема. Предлагам ви да ми покажете Кармен Стърнуд жива и здрава или поне да ми посочите къде е, за да мога да я намеря. Вторият вариант е много скоро да нахълтам тук с двама полицаи от Лос Анжелис. Здравата ще раздрусаме тая клетка с канарчета, ще разпитаме целия ви персонал и вероятно състоянието на пациентите ви ще се върне с пет години назад. От време на време полицаите стават твърде безцеремонни.
— Уверявам ви, че това ще е голяма грешка, Марлоу. Добре зная правата си, а се ползвам и с известен авторитет.
— Само дето сте изтървали Кармен Стърнуд.
— Време е да си вървите, Марлоу. Бонсентир натисна някакво копче под бюрото, вратата се отвори и влязоха двама мъже в бели престилки. Единия, русокос гларус с почти бяла коса и мургав тен под светлата фланелка, бих повалил и с клечка за зъби.
С другия нямаше да е така лесно. Мексиканец с мътни черни очи като на индианец и гъста черна коса, опъната назад и вързана на опашчица. Ръцете му бяха неестествено дълги, за разлика от кривите крака, несъответстващи на масивния торс.
— Моите помощници ще ви изпратят.
По всичко личеше, че тъкмо това се канеха да направят.
— Ще намеря Кармен Стърнуд — обещах му аз и се изправих. — За вас ще бъде по-добре, ако я открия тук.
— Мистър Марлоу, вие сте нищожен човек, нает да свърши мръсната работа на друго нищожество. Не си губете времето да ме плашите.
Санитарите застанаха от двете ми страни в очакване на знак от Бонсентир. Без затруднение можех да разпозная какво е обядвал мексиканецът. Погледнах доктора, свих рамене и тръгнах към вратата. Двамата ме последваха до колата и изчакаха да потегля. От Сънсет свих на изток към центъра на града. Май не успях да стресна Бонсентир, рекох си. Време беше да сменя подхода.
5
Капитан Грегъри от Бюрото за издирване на изчезнали намести обемистото си туловище, изпълнило въртящия се стол, и ме погледна внимателно — така, както правеше всичко друго.
— Как си, Марлоу? — попита той.
Тъпчеше огнището на лулата си с тютюн, който взимаше от кутията на бюрото.
— Този месец още никой не ме е халосал — отвърнах аз.
— Необичайно наистина — отсъди Грегъри.
— Месецът все пак още не е свършил.
Най-сетне Грегъри напълни лулата си по свой вкус. Захапа я и внимателно обиколи със запалена клечка кибрит повърхността на добре натъпкания тютюн, додето се разгори навсякъде. Смукна дълбоко и с издухания дим изгаси клечката. През прозореца зад гърба му виждах поне километър от сградата на съда.
— Предполагам, не успя да намериш Ръсти Риган — най-сетне рече той.
— Не ми е попадал пред очите дори.
Грегъри намести мундщука в единия ъгъл на устата си, облегна се още по-навътре в стола и скръсти ръце.
— Кво искаш сега?
— Помниш Кармен Стърнуд, нали?