И да ме беше познал, не се издаде.
— Подранил си бе, тарикат.
— Идвам при Еди.
— Той знае ли?
— Не.
— Е, значи няма да стане.
— Грешката ти е, че много филми си гледал. Кво ми се превземаш, тия от екрана се правят на интересни, защото не са никакви актьори. Върви кажи на Еди, че съм тук.
Оня все пак не се отказа от театъра, който разиграваше — погледна ме смразяващо и изчезна в тъмния коридор. Много скоро се върна.
— Мини оттук — рече той. Изражението му не се беше променило. Държеше се така, сякаш въобще не се интересуваше от мен. Възможно е и да не се преструваше.
Еди Марс си беше все същият. Хубава прошарена коса, сиви очи, ясно очертани вежди. Двуредният му костюм от каша бе в същата тоналност, ризата светлосива, връзката малко по-тъмна. Беше пъхнал ръка в джоба на сакото и само палецът стърчеше. Върху старателно изпиления нокът падаше светлина от голям прозорец с изглед към морето. Ламперията по стените завършваше с бордюр от дамаска. Камината бе запалена и миризмата на изгоряло дърво се смесваше с дъха на океана. В ъгъла се мъдреше все същият сейф и все същият сервиз за чай от севърски порцелан върху подноса. По всичко личеше, че не бяха го използвали от последното ми идване.
— Приятно ми е да те видя отново, храбрецо — ухили се Марс дружелюбно.
— Не ми се случва често да ми се радват толкова.
Мъжът насреща ми вдигна вежди. Лицето му бе загоряло от слънцето, гладко избръснато.
— Хората често пъти са жестоки — отбеляза той. — Да не би да имат повод за това?
— Все ги питам къде е Кармен Стърнуд — поясних аз.
Марс помръкна. Усмивката остана, но вече не така дружелюбна.
— Значи за това си тук, така ли? — попита Марс.
— Разбира се. Да не мислиш, че съм дошъл да ти поднеса почитанията си?
— Струваше ми се, че се разбираме, Марлоу.
— Не ми хвърляй прах в очите, Еди. Имаш вид на шампион по поло, паралия си, а и познаваш доста богати хора. Но си оставаш гангстер. С типове като Блонди наоколо, дето ти вършат мръсната работа.
— А теб какво те засяга? Да предположим, че си прав. Но за кого се мислиш всъщност? И ти криеш патлака под мишница. И ти закона го нямаш за нищо. Спомни си смъртта на Ръсти Риган. Разликата между нас двамата е, че аз печеля пари, а ти — не.
— Друга е разликата между нас, Еди. Аз просто отказвам да върша някои неща.
Усмивката не слизаше от лицето на Марс.
— И за какво ще ме питаш?
— Знаеш ли нещо за Кармен Стърнуд?
Марс отново сви рамене. Долавях шума на океана, чиито вълни се разбиваха в скалите в подножието на Сайпръс Клъб.
— Твърде малко. Почти толкова, колкото и ти.
— Знаеш ли къде е?
— Последното, което чух, е, че е постъпила в клиника някъде над Колдуотър Каньон.
— Няма я там.
— Да не е избягала?
Сега беше мой ред да свия рамене.
— Вивиан ли те нае? — попита Марс.
— Не — отговорих аз. — Тя е от ония, които ме карат да се откажа.
— Сече й умът на тази жена — отбеляза Марс.
— Каза ми също, че си й обещал да откриеш Кармен.
Марс замълча.
— Сериозно ли говориш? — обади се той.
— Предавам ти думите й.
— И защо трябва да го направя?
— По същата причина, по която скрои номера, че Ръсти Риган е избягал с жена ти. Просто защото си човек с меко сърце.
— С меко ли? — гръмко се изсмя Марс. — Трябва да ти призная, че с теб винаги ми е много забавно.
— Толкова забавно както онзи път, когато намерих жена ти, а Риган не беше с нея? И ти страшно се уплаши да не пропея, че може би Риган наистина е мъртъв? Или когато поръча на Лаш Канино да ме убие?
— Подцених те тогава, храбрецо. Всъщност как се справи с Канино?
— Твоята съпруга ми помогна. Мона Марс със сребърната перука.
— Бившата ми съпруга — уточни Марс.
— Колата на Канино беше паркирана пред фермерската къща в Реалито. Беше празна. А аз бях отзад, носех белезници, но не и пистолет. Онзи здравеняк Лаш излезе да ме довърши. Тикаше жена ти пред себе си.
Тя слезе по стълбите. Сега вече различавах бялото й вцепенено лице. Тръгна към колата. Яко прикритие за Канино, в случай че все още бях в състояние да му се изплюя в лицето. Сред плющенето на дъжда долових нейния равен слаб глас:
— Нищо не виждам, Лаш. Прозорците са замъглени.
Той изсумтя нещо и тялото на жената се разтресе, сякаш я бе ръгнал с пистолет в гърба. Тя тръгна отново и се приближи до тъмната кола. Сега вече го виждах: шапката му, част от лицето, огромното рамо. Жената застина на място и изпищя. Приятен за ухото, пронизителен писък, който ме разтърси като ляво кроше.