— Виждам го! — пищеше тя. — През стъклото. Зад волана е, Лаш!
Оня се хвана като шаран на въдица. Блъсна я грубо и се хвърли напред, вдигнал ръка. Още три изстрела блеснаха в тъмнината. И отново трошащи се стъкла. Един от куршумите мина през колата и звучно удари дървото до мен. Рикошетът проехтя и заглъхна в далечината. Но моторът продължаваше тихо да ръмжи.
Канино се бе снишил, притаен в мрака, а лицето му бе сиво безформено петно след блясъка на изстрелите. Ако държеше револвер, навярно вече бе празен. А можеше и да не е. Бе стрелял шест пъти, но можеше да го е заредил отново в къщата. Надявах се да го е сторил. Не ми се щеше да излезе насреща ми с празен пистолет. А можеше да е и автоматичен.
— Свърши ли? — попитах.
Той се хвърли към мен. Може би щеше да бъде любезно от моя страна да го оставя да гръмне още веднъж-дваж, като истински джентълмен от старата школа. Но пистолетът му все още бе насочен и повече не можех да чакам. Поне не толкова дълго, че наистина да ме вземат за джентълмен от старата школа. Стрелях четири пъти, а колтът ме блъскаше в ребрата. Пистолетът изхвърча от ръката му, сякаш някой го бе ритнал. Той се хвана с две ръце за стомаха. В тази поза се строполи на земята — падна право напред, притиснал големите си ръце към корема. Падна по очи върху мокрия чакъл. След това не издаде звук…
— Виждал ли си я скоро, Еди?
— Последният път беше онази вечер, когато я прибрах от дома на областния прокурор — рече той. — Заведох я вкъщи и излязох да пийна нещо. Когато се прибрах, беше изчезнала.
— Значи се разведохте?
— Ъхъ.
— И потърси утеха при Вивиан Риган.
— Така ли мислиш?
— Останах с впечатлението, че си допадате.
— И какво, ако е така?
— Тогава вероятно ще поискаш да намериш сестричката й.
— Тези куклички са истинска отрова, Марлоу. Малката е луда за връзване. А Вивиан е мръсница, дето пред нищо не се спира, мачка всичко по пътя си.
— Парите им не са за пренебрегване — подсетих го.
— Да оставим настрана, че е възможно да се обидя от предположението, че съм преследвал една от тях, за да се оженя в бъркотията — рече Марс. — Само дето техните пари не са ми притрябвали, имам си достатъчно.
— За хора като теб достатъчно нищо не значи, Еди.
Усмивката на Марс се стопи и по лицето му се изписа изражение, което показа колко суров човек е той.
— Гледай да не ми се пречкаш, Марлоу, освен ако не ти се ще да дишаш през дупки в корема.
— Лаш Канино не успя, Еди.
Марс насочи показалец към мен и направи знак към вратата.
— Върви по пътя си, храбрецо — рече той. — И си набий в главата, че нямам никакво основание да се грижа какво ще ти се случи, а още по-малко да те лъжа. Едно искам да ти кажа. — На лицето му изникна крива усмивка. — И то само защото съм с меко сърце. Ако хората ти казват да стоиш далеч от историята с Кармен Стърнуд и от клиниката, където я настаниха, послушай ги. Ще съжаляваш, ако не го направиш. — Додето свърши, усмивката бе изчезнала.
Тръгнах към вратата.
— Пак ще се видим — подхвърлих. — Естествено, ако не умра от страх междувременно.
Напуснах клуба и поех към Холивуд. Не бях научил нищо, което да не знаех вече. Абсолютно нищо.
8
Пътят, по който се стига до „Рестхевън“, навлизаше навътре в каньона, приютил клиниката, следваше очертанията на хълмовете, после отново хлътваше в долината. Спрях колата под едно маслиново дръвче. Утрото бе слънчево и, тихо. Денят обещаваше да бъде горещ, но все още се дишаше леко. Листата на дървото бяха покрити с прах. Малките черни плодове захрущяха под краката ми. Покрай мен профучаваха коли в двете посоки. Заизкачвах се и най-сетне стъпих на ръба на каньона, а постройките останаха в ниското. В Бевърли Хилс навярно прислужници азиатци приготвяха портокалов сок, за да го поднесат на господарите си в копринени одежди към закуската с рохки яйца, докато онези преглеждат сутрешните издания на вестниците. Но тук под прикритието на оскъдната растителност аз не можех да видя долината на Лос Анжелис. Можех да си седя във Фарго или Белоус Фолс, наместо да се пукам от горещина и жажда. Обърнах поглед към клиниката.
Обширна зелена морава почти опираше до естествената стена, която представляваше каньонът. Другият й край се простираше до зида на централната сграда на „Рестхевън“, а високата над човешки бой тухлена ограда се спускаше до дъното на каньона. Храсти и цъфтящи нискостеблени дръвчета растяха от вътрешната страна. Очевидно служеха не само за красота, тъй като се изискваше голяма ловкост, за да ги прескочиш. Недалеч от тях се виждаше басейн, иззидан от червен камък, а до него, на игрището за крикет, няколко души провеждаха първата си утринна тренировка. Бяха облечени различно — някои с нещо като болнични халати с черни кантове и сандали, двама мъже носеха костюми и вратовръзки, а единствената жена беше във вечерен тоалет.