Пазачът се усмихна любезно като данъчен инспектор, но далеч не така сърдечно.
— Мистър Симпсън не приема посетители — отговори той.
— Може да направи едно изключение за мен. Обадете се в къщата и проверете. Предайте му, че е Марлоу във връзка с Кармен Стърнуд.
Пазачът ме изгледа мълчаливо. Май се колебаеше. Току-виж, се окажа важна клечка и пострада, задето ме е отпратил, без да провери. Може би Кармен Стърнуд не беше коя да е. Най-сетне взе решение.
— Почакайте малко, моля. Обърна се и влезе в павилиона.
След пет минути се показа, придружен от друг пазач. Той бе облечен по същия начин, дори със същите слънчеви очила, но бе почти плешив и само няколко жалки кичура бяха залепнали на голия му череп.
— Излезте от колата, ако обичате — рече той.
— Поставете ръцете си на покрива.
Подчиних се и плешивият ме пребърка. Напипа пистолета под мишницата ми и го измъкна.
— Това ли ви е визитната картичка?
— Знае ли човек, чух, че тук и зайците били големи като мечки. Документите ми са в портфейла.
— Така и предполагах — рече той. Втренчи се в снимката на разрешителното ми.
— Частно ченге — сподели той с колегата си. — От Холивуд.
Онзи кимна, прегледа съдържанието на портфейла и ми го върна.
— Карай по алеята — рече той. — Не спирай колата. Не излизай от нея. Ще те посрещнат на входа. — Пусна пистолета ми в джоба на сакото си.
— Ще ти го пазим тук, докато се върнеш. Да не вземеш да се нараниш.
Качих се в колата и запалих мотора. Железните порти бавно се отвориха и аз спокойно минах през тях. Градината бе по-зелена и по-ярка, отколкото в мечтите и на най-романтичната филмова звезда. Същинско изобилие от фонтани и цветя, а тревата около автоматичните пръскачки, огряна от горещото калифорнийско слънце, лъщеше като билярдна маса. Алеята, покрита с нещо като натрошени мидени черупки, извиваше бяла и пуста сред колоритния пейзаж до самия вход на сградата, наподобяваща крепост на мавър с бледосивата си мазилка и кули в краищата, с бойници на всеки няколко стъпки.
Някакъв тип с тъмен костюм и остри черти на лицето отвори вратата и ме предаде на прислужник китаец, който ме поведе през множество облицовани с тъмна ламперия стаи, докато стигнахме дълъг салон. Първото нещо, което се набиваше на очи, бе грамадна, покрита с керамични плочки камина, в която гореше газова печка. В огромен дъбов стол, украсен с изящна резба, седеше жена със скръстени в скута ръце. Стоманеносивата коса удивително подхождаше на студените й очи.
— Казвам се Джийн Рудник — обади се тя. — Киндли ми съобщи целта на вашата визита.
Жената бе облечена в сив костюм на райета, бяла риза и тясна връзка на сиви и бели черти. Ноктите й бяха покрити със светлолилав лак, а очилата със златни рамки дотолкова уголемяваха очите й, че те изглеждаха неестествено ококорени.
— Казвам се Филип Марлоу — представих й се.
— Частен детектив. Наеха ме да открия Кармен Стърнуд, изчезнала от клиниката в Бевърли Хилс.
— А защо искате да видите мистър Симпсън?
— Имам сведения, че Кармен е тук.
— От кого?
— Съжалявам — поклатих глава.
— Мистър Марлоу… — поде жената с натежал от отегчение и превъзходство глас, какъвто много често се забелязва у хора, притежаващи твърде много власт, която твърде често демонстрират…
— Едва ли ви е известно коя съм, лична секретарка съм на мистър Симпсън и ако някой си позволява да хвърля нелепи обвинения, свързани с някакво момиче и мистър Симпсън, съм длъжна да настоявам да науча кой е той.
— Откъде знаете, че Кармен е момиче? — попитах аз.
— Моля?
— Споменахте за обвинение, свързващо мистър Симпсън и някакво момиче. Как разбрахте, че става дума за момиче? Толкова много мъже носят името Кармен. Кармен Ломбардо, Кармен Каваларо, Кармен…
— Мистър Марлоу, нямам време за евтини салонни игри.
— Тогава не ги играйте с мен, мис Рудник.
— Мисис.
— Предайте моите почитания на съпруга си.
— Мистър Рудник е покойник — поясни тя. — Ясно ли ви е всъщност кой е мистър Симпсън?
— Като гледам в каква къща живее, трябва да е Али Баба.
— Всемогъщи Боже, как може да сте толкова глупав! Дошли сте чак дотук и не знаете кого търсите!
— Така е. Често пъти, когато си легна и се сетя за това, горчиво плача. Е, какво, ще се срещна ли със Симпсън?
— Не, разбира се. — Мисълта сякаш й причини силна болка в гърдите.
— Симпсън познава ли някого с фамилия Стърнуд? — настоях.
— Уверявам ви, че не — отсече тя.
По време на нашия разговор жената седеше съвършено неподвижна, отпуснала ръце в скута си, като портрет на кралица Виктория.