Може би сън

— Вероятно защото няма кой друг.

Младата жена бе сгушила глава в гънката на ръката ми.

— Винаги е била… откачена. Още от малки, когато носехме къси роклички, тя се държеше някак неестествено, сякаш по рождение носеше покварата в душата си.

— Някой опитвал ли се е да я лекува?

Уловила пръстите на ръката ми, тя ги притискаше от време на време до бузата си.

— Водила съм я в Европа, в различни санаториуми, частни болници, при най-добрите психиатри. Тя си остана едно непълноценно дете. Вероятно причината е у майка ми или в смесването с кръвта на Стърнуд. Бяхме съвсем малки, когато мама почина. Татко никога не говореше за нея.

— Най-накрая вдигна ръце от Кармен и реши да се отървеш от нея.

— И аз имам право на свой живот, Марлоу. Искам да обикна някого, да се освободя от грижата за Кармен.

— И затова я натресе на Бонсентир, оня с иглите, хапчетата и яките мъжаги от охраната.

— Да. И не се срамувам от това. „Рестхевън“ се ползва с добро име, а доктор Бонсентир е специалист по душевни разстройства, свързани със сексуални проблеми.

— А, не се съмнявам. Та как го откри? Тя промърмори нещо, което не разбрах.

— Не чух.

— Рандолф Симпсън — изрече тя неестествено високо поради напрежението.

— Ясно. Стар семеен приятел.

— Баща ми се познаваше с него. На младини имали общи сделки със семейството му.

— Първия път отрече, че го познаваш.

— Той настояваше за анонимност.

— Сигурно.

— Да ти кажа право, той ме стряска малко. Поръча ми да не казвам на никого, че ми е помогнал за Кармен и когато ти ме попита, просто се уплаших.

— Мислиш ли, че Кармен е при него?

— Не зная. — Тя въздъхна на пресекулки. — Вероятно не искам да знам.

— Какво общо има Марс?

— Помолих го да открие къде е Кармен.

— И той се съгласи?

— Да. И преди ми е помагал за Кармен. Знае я каква е.

— И какво ще спечели?

— Нищо. Просто ще ми направи услуга.

— Типове като Марс не правят услуги. Той очаква нещо.

— Колкото и да не ти се вярва, Еди Марс ме обича.

— Главорез като него едва ли е способен на подобно нещо.

— Знам го какъв е, но е способен да обича. И наистина ме обича.

— А ти?

— Дали го обичам? Не, струва ми се. Но не би било трудно. Еди е силен мъж. Богат е. Има и връзки. Малко неща могат да го уплашат.

— Само дето е мошеник над мошениците.

— Вероятно, но я си представи да си на мое място, съвсем сама, уплашена, при това жена. Предлагат ти се власт, връзки и пари и като че ли това е напълно достатъчно.

— А аз?

Тя замълча и отново потърка ръката ми о бузата си.

— Ти си нещо друго, Марлоу.

Нямах какво повече да кажа. Извадих цигара от лакираната кутия, запалих я и я подадох на Вивиан. Взех и за себе си. Лежахме мълчаливо и пушехме.

— Значи според теб е при Симпсън? — попитах.

Тя смукна дълбоко и изчака димното облаче да се издигне нагоре.

— Не зная. Боя се, че наистина е така.

— Разкажи ми нещо за него.

Тя отново бавно вдъхна дим от цигарата.

— Той е… най-странният човек, когото познавам. Играе голф на собственото си игрище, само той, партньорът и биячите от охраната.

— Ония момчета с тъмните костюмчета. Вече се срещнах с някои от тях.

— Те навсякъде го следват.

— Страхотно.

— Женил се е няколко пъти. Предпочита момиченца, но бързо му омръзват. И все у дома му ги доставят. А, да, и да са минали медицински преглед.

— Виждаш ли аз колко съм лесен.

— Мда.

— Според теб Симпсън те е накарал да настаниш Кармен при Бонсентир, та той да му я препрати.

— Не знам — рече Вивиан. — По-скоро страх ме е да узная. Все се надявах, че Еди ще може да го уреди.

— Близък ли е с Бонсентир?

— Симпсън ли? Да. Нещо повече, той е зависим от него, поне така мисля.

— Зависим ли?

— Той е негов лекар, но изглежда, и негов изповедник, едновременно лекар и свещеник.

— И Еди нищичко не ми каза, защото ти си го предупредила да си мълчи.

— Да. Ако Рандолф заподозре, че някой е пропял, не се знае как ще реагира. Не само защото е отмъстителен. Просто той е толкова богат, толкова неописуемо богат, че прави каквото си пожелае, без да се замисля, само защото всичко му е позволено.

— Радвам се за него. Предпочитам обикновените богаташи като теб. Ще заминем ли за Таити да си построим приказен замък?

— Колко жалко, че не можем да го направим. Но поне мога да си мечтая.

— Следи ме някакъв с черен буик. Имаш ли представа кой може да е?

Тя замръзна.

— Боже Господи! Ами ако е Рандолф?

— Аз ще се погрижа за Рандолф. Ще му се стори, че го връхлита лавина.