Позвъних на моя клиент.
Най-сетне Норис се обади.
— Марлоу с доклад — лаконично обявих аз.
— Много любезно от ваша страна, мистър Марлоу — рече Норис.
— Издирването на Кармен досега ми навлече заплахите на един як мексиканец, гледката на обезобразен труп, побой с метален бокс и заплахите на един или няколко непознати.
— Боже мили, сър, не съм искал да пострадате.
— Аз също, Норис. Работата е там, че нашият случай ще се окаже много по-сериозен, отколкото изглеждаше в началото.
— Както ви казах и преди, сър, генералът добре ме осигури и мога да ви платя значителен хонорар.
— Не ми е думата за това, Норис. Цели бали с пари са замесени по един или друг начин в този случай. Човек може да се препъне в тях, та и крак да си счупи. Не се тревожа за моя хонорар. Въпросът е, че взе да става страшничко, а това никой от нас не е очаквал.
— Мислех си, че най-страшното е, дето мис Кармен е в неизвестност, сър.
— То и от това ме боли главата. Макар че вече започва да ми става интересно.
— Желаете ли да се оттеглите, сър?
— И още как — рекох. — Но няма да го направя. Просто исках да си в течение.
— Позволете да забележа, че не съм очаквал да се откажете. Възможно ли е да ме запознаете с подробностите?
Не му отказах.
Когато млъкнах, настъпи мълчание.
— Не се съмнявам, че ще се справите, мистър Марлоу — рече накрая Норис.
— Аз също. Бих напреднал повече, ако знаех в какво точно се състои моята задача.
— Що се отнася до мен, бих казал, че очаквам да откриете мис Кармен.
— Да, Норис, ясно.
Затворихме почти едновременно. Стиснах картата под мишница, проверих дали пистолетът си е на място, добавих и резервен пълнител. Напоследък май не ми вършеше работа, но все пак ме караше да се чувствам като детектив. Заключих вратата на кантората и тръгнах към колата.
За около пет часа стигнах до Невил Вали. Пристигнах някъде около два следобед в адски пек и с изцъклено над мен небе.
Невил Вали бе името на целия район и на града в центъра му. През долината минаваше река Невил и земите на около миля покрай двата й бряга бяха покрити със сочна трева, но по-нататък почвата бе неплодородна, изсушена от слънцето и камениста. Очевидно градът бе възникнал около единствения водопад на реката, който се образуваше от струпването на големи каменни блокове. Само там реката течеше бърза и пенлива, преди да поеме отново мудно по хилядите завои и извивки на коритото, очертано от двата зелени бряга през обширната грозна долина.
Спрях колата на паркинга пред ниска бяла сграда с широка веранда по протежение на цялата фасада. На покрива бе закачена табела: Странноприемница край реката. Летяща врата отвеждаше в сумрачен салон. От лявата страна бе разположено тъмно дъбово бюро. Широка стълба право срещу входа водеше към горния етаж. Вдясно се влизаше в нещо като столова и бар, които ми се видяха пусти. Червенокосо момиче с бяла селска блуза седеше до бюрото. Косата й беше вързана с бял копринен шал. Кожата на лицето й бе светла, посипана с лунички и когато се усмихваше, на бузите й се появяваха трапчинки.
— Имате вид на човек, изминал дълъг път — рече тя, когато приближих да се запиша в книгата.
— Барът работи ли?
— Ще работи веднага щом ви запиша и барманът застане на мястото си.
— Къде е той сега? — попитах аз. Трапчинките заиграха.
— Записва ви в книгата в момента.
— Добре тогава — ухилих се аз. — Ще побързам.
Свършихме с писането, момичето ми подаде ключа, попита за багажа, обясних й, че го нося на гърба си и се насочихме към бара. Настаних се на едно от столчетата, а тя мина от другата страна на плота и застана срещу мен.
— Какво ще поръчаш, приятел? — попита ме, като се опитваше да придаде на гласа си басови нотки и успяваше, доколкото може да постигне това едно двайсет и тригодишно червенокосо момиче със синьо-зелени очи.
Поръчах си джин с лимонов сок. Тя го разби сръчно, наля в чашата точната доза, а в шейкъра остана само лед. Помещението бе прохладно и тъмно. И както само в един добър бар насред следобеда беше и тихо. Наслаждавах се на студената течност, която се изливаше в гърлото ми.
— Знаете ли къде се намира „Невил Риълти Тръст“? — попитах аз.
— Разбира се. Имат малък офис на Отис Стрийт. Като излезете оттук, свивате в първата пресечка вляво и след това вдясно. Не може да не го видите. Има надпис на витрината. — Момичето се усмихна и отново трапчинките заиграха. Червеният цвят на косата й бе доста тъмен, вероятно можеше да мине и за кестенява. Падаше на меки вълни до раменете, където белият шал я прибираше от лицето й.
— С какво се занимават? — попитах аз. — Май търгуват със земеделски земи, а? Продажбата на недвижими имоти едва ли процъфтява тук.