— В момента да — усмихна се червенокосата широко. — Но много скоро нещата ще се променят. Тук, в долината, се работи по голям правителствен проект. Смятат да построят напоителна система с водата от реката и тогава цялата долина ще може да се напоява. Всички казват, че районът направо ще процъфти: ще дойдат фермери, туристи, търговци. Горим от нетърпение да стане по-скоро. Всяка седмица пристига по някой от Вашингтон и Сакраменто. И вие ли сте от тях?
— Не. Нямам кой знае какъв имот. Значи хората от „Невил Риълти Тръст“ купуват земи в очакване на процъфтяването.
— Земи ли? — учуди се момичето. — А, не. Тях ги интересуват правата върху водите. Тук се печелят добри пари от това. Правителството ще ги откупи, за да осъществи проекта, нали разбирате?
— Ясно де. „Невил Риълти“ ги купува за правителството, така ли?
— Ами да. Така мисля. Хората тук много се вълнуват от тия неща. Вие май не сте от държавните служители?
Поклатих глава.
— Така си и помислих — продължи тя. — Никак не приличате на човек, който работи за правителството. Бас държа, че сте от ония любопитните от Лос Анжелис. Доста се навъртат насам.
— Така ли? — попитах. — Какво общо има Лос Анжелис с всичко това?
— А, нали ги знаете ония с многото пари. Почне ли се нещо голямо, тутакси пристигат.
— Така си е — съгласих се аз. — Умеете да приготвяте питиета.
— Баща ми обичаше коктейли — обясни момичето. — Той построи това място.
— Добра работа е свършил. Да познавате някой от „Невил Риълти“?
— Всъщност не — поклати тя глава. — Те не са от Невил Вали. Пристигнаха преди около година и откриха кантора. Преди това там имаше магазин за храни. Търговията не вървеше и се принудиха да го продадат. Всички тук се надяват, че този проект ще промени изцяло живота им.
— Как се казвате? — попитах аз.
— Уенди. Уенди Клаузън.
Протегнах ръка.
— Приятно ми е да се запознаем, Уенди — рекох.
Момичето стисна ръката ми и лицето й грейна.
— За мен е истинско удоволствие, мистър Марлоу.
Благодарих й за хубавото питие, за това, че си побъбрихме, и тръгнах на посещение при „Невил Риълти Тръст“. След сумрачния салон жегата навън ми се стори гъста и лепкава, жестока и неумолима, повече от бездушна. На потъналата в сън главна улица не срещнах жива душа, свих наляво и на следващата пресечка вдясно. Единственото живо същество, което видях, бе пъстро коли с бяло коремче, заспало на прага пред железарския магазин.
Край кантората на „Невил Риълти Тръст“ на посипаната с чакъл площадка за паркинг бяха спрели две коли: камионче „Форд“ и сива лимузина „Мъркюри“. Черен буик не видях. Голямата витрина отпред съдържаше един-единствен артикул: златни букви с готически шрифт върху огромна черна табела. На стъклената врата бе монтирано малко звънче, което весело оповести, че съм пристигнал. В стаята имаше двама души: румена дебелана с полепнала по тялото блузка на цветя и мъж с остри черти, издадена напред брадичка и лъскава черна коса. Изглеждаше доволен като влечуго, дето само в такава адска жега се пробужда за живот. Големият вентилатор в ъгъла май напразно се хабеше.
Застанах пред бюрото на дебеланата. Тя обърса лице с бродирана кърпичка и вдигна очи от разтворения пред нея регистър.
— Мога ли да ви услужа? — попита тя, макар че тонът й подсказваше, че съвсем няма подобно намерение.
— Искам да си купя малко земя.
Жената поклати глава, колкото и усилия да й струваше, и отново обърса лице. Кърпата бе подгизнала дори повече от блузата.
— В момента няма какво да предложим. Съжалявам.
— Не може ли тогава водно право? — Не че имах представа какво означават тези думи, просто въпросът ми се стори уместен.
— Нямаме водни права.
На другото бюро оня с щръкналата брадичка се взираше в някакъв чертеж. Изглеждаше погълнат от заниманието си, само дето ушите му като радари следяха разговора ни.
— Така ли? — придадох си аз изненадан вид. — Чух, че притежавате водни права из цялата долина.
— Нямаме за продан — каза жената. От усилието да ми отговаря май й ставаше още по-горещо.
— Да, разбирам. А собственикът на фирмата тук ли е?
Мъжът се облегна на стола си и се поизвърна към мен.
— Не продаваме нищо, приятел. Ти май не разбра добре.
— Чудно наистина — рекох аз. Опитвах се да изглеждам като магнат, готов да хвърли трийсет милиарда долара, все едно за какво.
— Е, хубаво — обади се отново онзи. — Престани да се чудиш. Я по-добре отлитай.
Погледнах изненадано.
— Как да отлитам?