От кантората позвъних в бюрото на поземлените собственици на Лос Анжелис. Мина близо час, докато, се намери поне един човек, който да знае за проекта за Невил Вали. Той пък не беше и чувал за „Невил Риълти Тръст“. Това, разбира се, не беше доказателство, че те не работят за правителството. Доказваше само, че правителството има отношение към цялостния проект.
Седнал зад бюрото срещу отворения прозорец, вдъхвах миризмите от кафенето долу и се мъчех да подредя нещата, които бях научил, с надеждата, че ще се получи смислена схема. Беше късно следобед. Погледът ми се зарея надолу по булеварда. Чудно как никой не се беше сетил да изпържи няколко яйца на паважа. Разнесе се вой на полицейска сирена някъде наблизо. Сигурно доста работа им се отваря в тая жега. В такова време хората почват да откачат. Мъжете намръщено поглеждат жените си и свиват юмруци. До вчера нежни и кротки жени час по час поглеждат към кухненския нож и към гърлата на хъркащите си мъже. В опушените кръчми гангстери младоци все по-често посягат към пистолетите си. А там горе сред хълмовете филмовите звезди сигурно седят на прохладните веранди и съзерцават как светлините на ранната привечер проблясват във водата на басейна, а струйките влага, които се стичат по стените на шейкърите, образуват мокри петънца по ленените салфетки. Горещината тежи на всички.
Мракът бавно се спускаше, а аз продължавах да наблюдавам измъчения от жегата град, потънал в мисли, без да стигна до някакво решение. И ето го края на още един прекрасен ден. Никой не се обажда. Никой не идва. Никой не се интересува дали съм умрял или съм си купил къща в Енчино.
21
Корпорацията „Ранчо Спрингс Дивелъпмънт“ се помещаваше на втория етаж над някаква бензиностанция в овална сграда с бежова декоративна мазилка, характерна за испанския югозапад, който според всички на юг от Орегон беше характерният калифорнийски стил. Намираше се на главната улица в Ранчо Спрингс в непосредствена близост до павилион за сандвичи по мексикански. На отсрещната страна пред универсален магазин трима безделници с работни комбинезони седяха в най-голямата горещина, поклащаха се на столовете си и от време на време плюеха. Едра жълта улична котка с разкъсано ухо се бе изтегнала в подножието на стълбата, която водеше към кантората на „Ранчо Спрингс“. Наложи се да я прескоча, за да се кача на втория етаж.
На единственото бюро в канцеларията седеше млада жена с белези от слънчево изгаряне. Чула стъпките ми, тя сковано се извърна. Единствените мебели тук бяха нейното бюро и столът, на който седеше. От кашона на пода стърчаха картонени папки. Върху бюрото имаше телефон. Това беше всичко. Стените бяха голи, прозорците също. Общо взето, приятна стаичка, също като утайка от кафе.
Свалих слънчевите очила и се усмихнах на жената. Носът й се белеше, тъничката й коса бе изсветляла и суха от слънцето. Носеше лека бяла блуза с къси ръкави, които откриваха почервенелите й ръце.
— Доктор Бонсентир да е тук? — попитах.
Тя ме погледна недоумяващо. От нея лъхаше досада, отегчение и скованост като у методистки свещеник.
— Кой?
— Доктор Клод Бонсентир — повторих аз. — Надявах се да го заваря тук.
— Никога не съм чувала за такъв човек.
Момичето дъвчеше дъвка и челюстите й се движеха бавно и ритмично. От време на време разтягаше сивкавата дъвка с език, после затваряше уста.
— Нали това тук е корпорацията „Ранчо Спрингс Дивелъпмънт“?
— Мда — измуча тя, заета с дъвката.
— С какво по-точно се занимавате?
Момичето скри дъвката в ъгъла на устата си и ме изгледа е отвращение, сякаш изпълзях от канала в кухнята.
— Слушай, драги, наели са ме да стоя тук, да вдигам телефона, да приемам съобщения и ако трябва, да написвам нещо на машина. Ако искаш, остави бележка.
— Кои са тези те?
— Ами шефовете. Вини и Чък.
— Вини и Чък чии? — поинтересувах се аз.
Тя поклати глава.
— Ще оставиш ли бележка?
— Кога ги виждаш?
Тя извади бележниче и молив.
— Е?
— Целуни ги от мен — рекох аз, обърнах се и тръгнах надолу по стълбите, през котката и оттам на улицата. Беше дълга около сто метра, а и това й беше много. На нея нямаше повече от шест сгради. Между тях се виждаха празни пространства — песъчливи, обрасли тук-там с бурени и сухи треви, които не помръдваха в страшната жега. Продължих надолу до сива олющена сграда, на която висеше надпис: Ранчо Спрингс Газет. Постройката беше едноетажна, с голяма витрина и летяща врата. Вътре зад дълъг тезгях се виждаха печатарска машина и две бюра.