— Схванах идеята ви — рекох аз. Височкият ме побутна с колта към колата.
— Хайде, изпарявай се — подкани ме той.
Дясната ми ръка туптеше, едва я усещах. Почти не можех да я мръдна. Гледах да не проличи. С лявата отворих вратата, все едно винаги го правех, седнах на волана и запалих мотора. Полицейската кола ме следваше, додето напуснах града, после направи обратен завой и пое към Ранчо Спрингс. В огледалцето за обратно виждане се отразяваше пушилката, която вдигаше по пътя. Не минаваше ден, без да спечеля нови приятели.
23
Събудих се с ново хрумване. Събудих се и с болка в ръката, туптяща като зъбобол, притурена към тръпнещата челюст и подутината зад ухото. На всичко това не обръщах внимание, внезапно бях си припомнил думите на Вивиан, че Симпсън има къща в пустинята. Измъкнах се от леглото и додето кафето изтичаше през филтъра, й се обадих.
— О, нямам представа — сънливо отговори тя на въпроса ми. — Някъде край Пасадина.
— Има ли име?
— Нещо като Спрингс. Никога не съм била там. Знам само, че татко му гостуваше от време на време, преди да се разболее.
— Ранчо Спрингс ли?
— Звучи ми познато. Ще те видя ли скоро, Фил?
— Надявам се — рекох аз и затворих. Фил, а?
Обадих се на Полин Сноу.
— Марлоу — рекох наместо поздрав. — Известно ли ти е някой си Рандолф Симпсън да живее някъде около Ранчо Спрингс?
— Ти пък, Марлоу, къде си живял през последните трийсет години? Рандолф Симпсън не ти е „някой си“. Все едно да наречеш Джон Рокфелер „някой си“, за Бога!
— Там ли живее?
— Разбира се, кой не знае.
— Имаш ли достъп до него?
— Разбира се, че нямам. А и кой ли би могъл да има. Защо?
— Според мен той е забъркан в онази история с водните права и правителствения проект.
— Симпсън ли?
— Доктор Бонсентир е негов лекар.
— Това не значи, че е забъркан в тъмни сделки.
— Преди няколко дни двама биячи здравата ме ступаха в дъжда. Наредиха да стоя далеч от Рандолф Симпсън и доктор Бонсентир.
— Само защото си се интересувал от водните права, така ли?
— Защото търся една жена, преместена от клиниката на Бонсентир при Симпсън. Ония двамата се возеха в черен буик, собственост на „Невил Риълти Тръст“.
— Фирмата, дето купува водни права на север.
— Ъхъ.
— Това не доказва, че Симпсън е забъркан. Може да си пострадал само заради момичето.
— А защо карат кола на фирмата? И случайно съвпадение ли е фактът, че „Невил Риълти“ е свързана с Ранчо Спрингс, че Симпсън притежава имение в Ранчо Спрингс, а лекарят му е в управителния съвет на корпорация, която купува земи в Ранчо Спрингс?
— Е, добре, убеди ме — рече Полин Сноу. — Само че нищо от това не можеш да изнесеш в съда, нито пък аз мога да го напиша. И все пак е нещо.
— А Чък и Вини? — попитах аз. — Нещо за тях?
— Само адресите. Искаш ли ги?
Исках ги, разбира се. Тя остави слушалката, в това време си налях сметана и захар в кафето и отпих. След няколко минути Полин ми продиктува два адреса в Лос Анжелис.
— Предполагам, това са служебни адреси — рече тя. — Не познавам града, но сякаш са в центъра.
— Знам го къде е. Ще намина край тях. Всичко, което можеш да научиш за Рандолф Симпсън, е добре дошло.
— Каква е нашата цел Марлоу? Ама точно.
— Откъде, по дяволите, мога да знам. Наеха ме да открия момичето. И, струва ми се, опитваме се да правим това.
Хапнах няколко препечени филии, допих кафето си и след един час с прояснена глава и болка в ръката поех към центъра.
Фирмата за застрахователна дейност и търговия с недвижими имоти на името на Гардения и Тартабул имаше кантора на Бънкър Хил близо до Четвърта улица. Навремето сградата трябва да е била твърде импозантна, но сега блясъкът от онези дни бе покрит със слой мръсотия. Насред фоайето се намираше широка шахта, излизаща до самия покрив, в която асансьорите слизаха и се качваха със своите железни клетки. Площадката на всеки етаж бе опасана с ниски перила от ковано желязо, където висеше и номерът на етажа. Кантората на Гардения-Тартабул бе на шестия, зад врата от дебело стъкло, на която под името на фирмата с дребни букви бе написано: Нотариат.
Вътре пред почти празно бюро седеше червенокоса хубавица с тясна зелена рокля. Кръстосала крака, тя се полюшваше на стола и внимателно нанасяше върху ноктите си лак с цвят, който напълно да подхожда на косите й. Изчаках я да спре макар и за миг, но тя не вдигна поглед.