— Той е в оная яма — изрече задавено. — Ужасен разложен труп. Стана точно както ти го разказа. Наистина отидох при Еди Марс Кармен се върна вкъщи и също като някакво дете, разказа какво е сторила. Тя не е нормална. Знаех, че полицията ще изкопчи цялата истина от нея. След известно време дори без да я питат можеше да започне да се хвали с това. А ако татко научеше, щеше веднага да извика полицията и да им разкаже цялата история. Още същата нощ щеше да умре. Това не беше най-страшното — най-много ме плашеха предсмъртните му мисли. Ръсти не беше лошо момче. Но не го обичах. Струва ми се, че беше свестен човек. Ала жив или мъртъв, той просто не означаваше нищо за мен. Много по-важно бе татко да не узнае.
— Значи си я оставила да си ходи наоколо свободно — казах аз. — И да се забърква и в други истории.
— Изчаквах, за да спечеля време. Трябваше ми време. Направих грешка, разбира се. Мислех си дори, че може да забрави за случилото се. Чувала съм, че при такива припадъци те наистина не помнят. Може би и тя щеше да забрави. Знаех, че Еди Марс ще ме обере до петак, но не ми пукаше. Трябваше да намеря помощ и можех да я получа само от такъв като него… Понякога не можех да повярвам, че всичко това се е случило. А друг път изпитвах нужда да се напия бързо — независимо по кое време на деня беше. Светкавично, адски бързо.
— Трябва да я отведеш — повторих. — И го направи светкавично, адски бързо.
Тя все още стоеше, обърната с гръб към мен. Каза тихо:
— Ами ти?
— Аз — нищо. Отивам си. Давам ти три дни. Ако дотогава сте заминали, добре. Иначе всичко ще излезе наяве. И не мисли, че се шегувам.
Вивиан се обърна рязко.
— Не зная какво да ти кажа. Не зная как да започна.
— Махни я оттук и се погрижи да е под непрекъснато наблюдение. Обещаваш ли?
— Обещавам. Еди…
— Забрави Еди. Ще му се обадя, след като си почина малко. Ще имам грижата за Еди.
— Той ще се опита да те убие.
— Ами! — усъмних се. — Най-способното му момче не успя. Ще опитам и с другите. Норис знае ли?
— Той никога няма да каже.
— Досетих се, че знае.
Бързо прекосих стаята, излязох, тръгнах надолу по облицованото с плочки стълбище и стигнах до предния салон. Не срещнах никого. Този път шапката ми нямаше компания. Окъпаният в слънце парк като че ли бе населен с духове, малки свирепи очички ме наблюдаваха иззад храстите, сякаш в самия блясък на слънцето имаше нещо тайнствено. Качих се в колата и подкарах надолу по хълма.
Дали всъщност има някакво значение къде ще те погребат, щом като веднъж вече си умрял? В мръсна яма или в мраморна кула на върха на някой хълм? Ти си мъртъв, унесъл те е големият сън и вече не те притесняват такива дребни неща. Петрол и вода или въздух и вятър — на тебе ти е все едно. Ти просто си потънал в големия сън, без да те е грижа за гнусното убийство или за мястото, на което си паднал. А аз, аз бях част от тази гнусотия. Бях много повече съпричастен към нея, отколкото Ръсти Риган. Но нямаше нужда и старецът да бъде част от това. Той можеше да си лежи спокойно на своето покрито с балдахин легло, скръстил безкръвни ръце върху завивката, и да чака. Сърцето му — краткотраен несигурен шепот. Мислите му — сиви като пепел. И не след дълго и той като Ръсти Риган щеше да заспи големия сън.
1
Водата изтичаше на ленива сребриста струя от маркуча в ръцете на градинаря японец и блестящите капки все по-гъсто покриваха моравата. Къщата на Стърнуд изглеждаше непроменена.
Генералът бе починал. Твърде неприятно. Еди Марс беше още жив, което бе още по-неприятно. Кармен беше настанена в подходяща клиника. Но Вивиан все още бе тук. Норис, икономът, също бе тук. Тъкмо той ми се обади и ме помоли да го посетя.
Мястото бе пълно със спомени. Ниските възвишения все така ограждаха къщата. Същият лек склон водеше до едва забележимите от пътя нефтени сонди, които и до днес успяваха да изсмучат по няколко варела петрол на ден. Слънцето огряваше маслинените дървета, сред чиито клони все така цвърчаха пъстри птици и тяхната песен звучеше бодро, сякаш светът бе още млад.
А не беше така.
Норис ми отвори вратата. Висок, с посребрена коса, прехвърлил шейсетте, но все още в добро здраве, ако се съди по изправената стойка и свежото лице.
— Благодаря ви, че дойдохте, мистър Марлоу — рече той.
В преддверието нищо не бе променено от първия път, когато влязох в тази къща. Над полицата на камината както и преди висеше портретът на прадядото с пламтящите очи. Рицарят от витража все още се канеше да освободи пленницата. Дамата бе все тъй полугола, но за щастие с достатъчно дълга коса. Колко време мина от мига, в който за първи път прекрачих прага на този дом, когато Кармен Стърнуд подхвърли нещо за моя ръст и ми се хвърли на врата. Сякаш беше вчера.