Наведох се да разгледам по-добре засъхналите локви, чиято повърхност лъщеше на светлината на фенера. Винаги съм се удивлявал колко много кръв побира човешкото тяло. Сред облите камъни зърнах метален предмет.
— Ето там — рекох аз и Полин насочи светлината към мястото. Вдигнах от земята хирургически трион. Държах го внимателно, макар да си давах сметка, че шансовете да открием ясен отпечатък са толкова нищожни, колкото от шахтата да изскочи дух, който да ни разкаже какво се е случило. Бавно пристъпих още по-навътре. Намерих и скалпел. Вдигнах и него. Тук нямаше нищо повече. Продължихме за всеки случай още малко надолу, но нищо не открихме. Върнахме се при локвите кръв.
— Какво ще кажеш? — попита Полин.
— Сега вече зная къде е била убита Лола Монфорте — отговорих аз.
— Оная насечената от Лос Анжелис? И според теб тук са я нарязали, така ли?
— Да. Колко ли далеч оттук е имението на Симпсън?
Върнахме се по същия път. Носех хирургическия трион и скалпела.
Отвън успях да разчета името на производителя върху острието близо до дръжката, единственото място, където нямаше кръв — Уилямсън Сърджъри. Поех дълбоко горещия пустинен въздух, за да прогоня миризмата на кръв, заседнала в дробовете ми.
— Може би и в момента се намираме в имението на Симпсън — рече Полин. — Той притежава близо две трети от цялата околност.
— Дали да не пообиколим? — предложих аз. — Не може да не живеят и други хора тук.
— Както кажеш.
Качихме се в пикапа. Скрих триона и скалпела зад седалката. След двайсетина минути стъпихме на павиран път.
— И шосето е собственост на Симпсън — рече Полин. — Води до къщата. Той си го поръча.
— Всеки би го сторил.
Поехме на юг и след около петнайсетина минути в далечината сред пустинята съзряхме картина от „Хиляда и една нощ“. Триетажна постройка, увенчана с кула, оградена с висока каменна стена, в която се отразяваше слънцето.
— И без ров? — удивих се.
— Може би е от вътрешната страна. Не зная.
Когато наближихме, забелязах натрошени стъкла върху зида. Над тях надничаха корони на дървета, което означаваше, че вътре има вода. Къщата и оградата бяха боядисани в убито розово, което залязващото пустинно слънце насищаше с багрите си. Полин спря на стотина метра от крепостта, без да изключва мотора. За първи път, откакто я познавах, ми се видя уплашена.
— Изглежда, Симпсън не обича неканени гости — подхвърлих.
— Никак дори.
Пустинното имение на Симпсън приличаше на малък град. Зад стената се виждаше писта, без съмнение за самолета на Симпсън. Бодлива тел ограждаше бетонната й настилка и сградите в дъното.
— Добре е да не се задържаме дълго — рече Полин. Тя несъзнателно натискаше педала за газта.
— Трудничко се влиза вътре — обадих се аз.
— Трудничко ли? Боже мой, Марлоу, абсолютно невъзможно е. Необходима ти е цяла армия.
Стената бе толкова висока, че дори не можех да разгледам крепостта. От мястото, където бяхме спрели, не се виждаше никакво движение. По всяка вероятност обаче Кармен Стърнуд бе там. Засмукала палец, кискаща се и като в доброто старо време току сервира по някой припадък.
Такава, каквато я познавах, сигурно там й харесваше. Така както си представях Рандолф Симпсън, той положително беше нейният мъж мечта. А сигурно и на Лола Монфорте.
— Време е да се махаме оттук, Марлоу — обади се Полин.
— Разбира се.
С рязка маневра, от която камъчетата зачукаха по бронята, тя обърна колата и се отдалечихме от бастиона на Симпсън много по-бързо, отколкото бяхме дошли.
28
Едва влезли в редакцията, аз завъртях на Бърни Олс.
— Това е в района на Сан Бернардино — рече Олс, след като ме изслуша. — Ако областният прокурор прати някой, ще идем да огледаме.
— Ами проба от кръвта?
— Виж, това е идея. Ще проверим дали съвпада с кръвната група на Лола Монфорте.
— Голям късмет имаш, че работиш с печен професионалист.
— Отбий се да се видим, като се върнеш в Лос Анжелис — рече Олс и затвори.
— Не исках да те намесвам — обясних на Полин.
— Не бих имала нищо против.
— Ще имаш, и то как, ако ти се изтърси някоя от горилите на Симпсън или от полицията, което в случая е едно и също.
— Докога ще ти повтарям, Марлоу? Дърта дебелана като мен не се плаши лесно. Пък и те ще се интересуват най-вече от това как си открил шахтата, а доколкото познавам полицаите, ще трябва да им изпееш всичко, иначе няма да те оставят на мира.
— Бих те посъветвал да се махнеш оттук, докато приключи всичко.
— А, не — поклати глава Полин. — Оставам тук. Поне засега.