Закусих, сложих си шлифера и тръгнах за работа. Температурата бе паднала с шест-седем градуса и пороят над главата ми обещаваше да трае поне до края на деня, че и на следващия. Колите се движеха със запалени фарове, по къщите светеха лампи и внасяха известно оживление в сивия мрак. Движех се на запад по Франклин, при Хайланд се спуснах по Сънсет и оттам по Лоръл Каньон се изкачих към Мълхоланд. Очаквах всеки миг чистачките да капитулират пред стихията и напрегнато се взирах в пътя. В колата бе нетърпимо влажно, но изобщо не обръщах внимание на това. Имах план. Не можех да спипам Симпсън, нито да докажа, че върши нещо незаконно, макар че нямаше начин да забогатееш в тази огромна прекрасна страна, без да си направил нещо незаконно. Дори не знаех къде се намира Симпсън вътре в крепостта, точно зад коя стена. Това, което знаех, бе къде е доктор Клод Бонсентир, че е свързан със Симпсън и че ако го наблюдавам достатъчно дълго, връзката може и да излезе наяве. Надявах се той да ме заведе до Симпсън. Нищо чудно Симпсън да го посети. Нищо чудно някой търсач на таланти от Метро Голдуин Майер да ме забележи и да ми предложи договор. Планът ми не беше нещо изключително, но така или иначе, по-добър не можех да измисля и реших, че вместо да седя вкъщи и да решавам шахматни задачи, по-добре да видя какво ще излезе.
Едва-едва лазех нагоре по Лоръл Каньон, предпазливо навлизах във всеки от острите завои по стръмния път, по-хлъзгав от пътя към ада, заслепяван от насрещните коли, уплашени да не пропаднат в пропастта; на който не му стиска, да не припарва по тия места.
Внимателно взех завоите на детелината над Мълхоланд Драйв и навлязох в Колдуотър Каньон. Спрях на самия път над клиниката, намерих прикритие зад храсти азалия и започнах наблюдението си. Поседях доста време. Отпивах от бутилката ръжено уиски, която държах в жабката. Наблюдавах. Палех цигара, развъртах капачката на шишето и пак отпивах, и наблюдавах. Натъпквах лулата, изчаквах добре да се разгори, смъквах стъклото един пръст, колкото да прогоня поне част от пушека и влагата, и наблюдавах. Така отмина първият ден. На следващия повторих всичко отначало. Дъждът не преставаше. Аз наблюдавах. И се сложи край на Пелопонеските войни. И построиха Акропола, и римския Форум, а аз отворих следващата бутилка ръжено уиски и все така наблюдавах. Следобедът тягостно се изниза. На третия ден дъждът понамаля и към обяд слънцето се показа, плахо и нежно. Нямаше я жегата, лек бриз откъм Тихия океан започна да разсейва просмукалата се влага. На дъното на бутилката бе останал един пръст, когато доктор Бонсентир, придружен от мексиканеца и оня с хубавия тен, излезе и се запъти към черния кадилак, паркиран отпред. Зад кормилото седна красавецът, до него помощникът му, а шефът отзад. Потеглиха и аз поех след тях. Когато си сам, следенето не е лесна работа и трудно можеш да останеш скрит дълго време. Бонсентир и приятелчетата му обаче, невъзмутими и безгрижни, навлязоха в търбуха на Колдуотър Каньон и после се отправиха на запад по Сънсет.
Пуснах две-три коли помежду ни; току сменях платното, та да не им се закача като лепенка в огледалото за обратно виждане. И да ме бяха забелязали, с нищо не го показаха. Отминахме пищните имения със зелени морави и високи декоративни огради. Оставихме зад гърба си парковете със скулптурни фигури сред тях, добре охраняваните алеи, където филмови звезди и именити режисьори зад прикритието на показния разкош вършеха същите онези прости неща, присъщи на обикновените хора, лишени от всякаква преструвка.
Свихме на юг по крайбрежния път през Бей Сити. Днес океанът изглеждаше особено весел и дружелюбен. Сякаш измити от дъжда, вълните една след друга заливаха чистия бял плаж, искрящи под новото слънце. Вляво мярнахме Бей Сити, поосвежен от пороя, но с евтиния блясък на всички курортни градчета, изпълнен с фалшиви обещания, надничащи иззад поолющените фасади. Кадилакът пред мен пердашеше на юг, градчетата едно след друго оставаха зад нас. Манхатън Бийч, Хермоса Бийч. Малко на юг от Редондо Бийч, близо до Палос Вердес, свихме от главния път по тясно полегато отклонение, чиито остри завои покрай ниски кедри и тръстики ни отведоха към брега. Намалих скоростта и поизостанах. Когато излязох от последния завой, видях как кадилакът спира на бетонна площадка до самия кей, на който се белееше малка постройка. Две хлапета бяха потопили въдици във водата. Обърнах колата и паркирах недалеч от главния път. Върнах се надолу по склона и под прикритието на растителността поднових наблюдението.