Чувствах се твърде неудобно с костюм и връзка. Пясъкът хрущеше под краката ми, пълнеше обувките ми. Морският вятър удряше кедровите клони в лицето ми. Моторът на кадилака работеше на празен ход, прозорците бяха вдигнати. Никой не излизаше от него. Не ставаше нищо, което да оправдае присъствието ми. Пристъпвах от крак на крак, най-сетне не издържах, извадих цигара, успях да я запаля едва на третия път, скривайки кибрита в шепи, обърнал гръб към вятъра.
Момчетата на кея все още нищо не бяха уловили. Самотен гларус кръжеше с надежда над тях и чакаше. Стотина метра навътре по-дребни морски птици, сиви, с бели гърдички, прелитаха над водата и току топваха човки, примамени от сребристия гръб на някоя рибка, след което бързо се вдигаха нагоре, и ятото отново политаше над гребените на вълните.
Към два и половина откъм хоризонта се зададе корабче. Към три приближи на около петстотин метра от кея. Можеше да се каже, че това е яхта. Със същия успех бихме назовали Емпайър Стейт Билдинг небостъргач. Беше дълга близо сто и двайсет метра, с поне три палуби. Два комина бълваха пушек над тая перленозелена грамада. На кърмата личеше надписът „Рандолф Рейнджър“. Спуснаха моторница и моряк в униформа с цвета на яхтата слезе по стълбата и се качи в нея. Позабави се, докато запали мотора, след което до мен долетя слабо ръмжене. Моторницата направи широк завой и се отправи към кея. След нея оставаше широка бяла ивица. Когато наближи, вече съвсем ясно чувах рева на мощния двигател.
Мексиканецът и Бонсентир почти едновременно излязоха от кадилака и се запътиха към кея. Морякът задържа моторницата, полюшвана от вълните, докато двамата се настанят, след което с ловка маневра потегли към кораба. Загорелият бодигард изви кадилака и пое към главния път. Беше си сложил тъмни очила и така и не ме забеляза, погълнат от тесните остри завои.
Моторницата спря край борда на кораба точно под спуснатата стълба. След като Бонсентир и мексиканецът се качиха, лодката плавно се насочи към кърмата.
Щом кадилакът се скри от поглед, се заспусках към кея. Още от, прикритието си бях забелязал, че от постройката излизат телефонни кабели. Човекът, който я стопанисваше, бе с чорлава бяла коса и голямо шкембе, издуло фланелката му. Мършавите му ръце и раменете бяха покрити с рани от слънчево изгаряне. Един от предните му зъби липсваше, а в ъгълчето на устата бе залепнала тънка кафява цигара.
— Може ли да използвам телефона? — попитах аз.
— Телефонът не е обществен, а частен.
— Това не означава, че не мога да си платя.
— Къде ще се обаждате?
— Наблизо. В Лас Олиндас.
— Това съвсем не е наблизо — рече оня.
Извадих десетдоларова банкнота от портфейла си.
— Струва ми се, че е достатъчно, какво ще кажеш?
Човекът прокара посивял език по изпръхналите си устни съвсем близо до тлеещата цигара. Пепелта се поръси върху фланелката. Той я отупа разсеяно, без да откъсва поглед от десетачката.
— Ами може, стига да не говориш дълго.
— А даваш ли да си поемам дъх?
Мъжът пъхна банкнотата в страничния джоб на панталоните с цвят каки, отвори вратата и се подпря с гръб към мен. Това вероятно трябваше да означава, че ме оставя насаме. Набрах телефона на Сайпръс Клъб и поисках да говоря с Еди Марс.
— Тук е Марлоу. Намирам се близо до Палос Вердес, на един кей на около десет мили южно от Редондо. Мисля, че открих Симпсън.
— Ще остане ли по-дълго?
— Не знам. Намира се на кораб на около четвърт миля от брега; В момента е на котва.
— Стой там, храбрецо, идвам — рече Еди Марс.
— Имаш ли лодка? — попитах.
— Ще намеря.
— Е, добре — казах аз. — Не затваряй. Закрих мембраната с ръка.
— Как се казва това място? — попитах високо. Старият чудак край вратата се обърна с престорена изненада, все едно бях прекъснал мислите му.
— Това място ли?
— Да. Упътвам моя приятел.
— Феър Харбър.
Повторих го на Марс.
— Стой там, храбрецо. Тръгвам.
— Разбира се, Еди, в това време ще надуя гумените си криле.
Марс затвори, а след него и аз. От прозореца на бараката наблюдавах как моторницата отново се отдели от кораба и се насочи към кея. Облегнах се на плота, като нарочно оставих сакото ми да се разтвори, за да се види пистолетът.
— Виж какво — започнах аз, — казвам се Армстронг, таен агент съм на правителството. Подробности не мога да ти кажа, но разследваме нещо, свързано с кораба ей там. Гледай да не се раздрънкаш за телефонния ми разговор.
Моят домакин не отделяше поглед от дръжката на пистолета. А умът му беше все в джоба при десетачката.
— Дадено — рече той и усърдно закима с глава.