Бе на около, двайсет години, дребничка и с крехко телосложение, но изглеждаше жилава. Носеше светлосини панталони и те й стояха добре. Ходеше така, сякаш плуваше. Светлокестенявата чуплива коса бе подстригана много по-късо от модната напоследък прическа тип „паж“ с подвити навътре краища. Очите и бяха тъмносиви и почти безизразни. Приближи се към мен и се усмихна само с устни; имаше малки остри зъби на хищник, бели като обратната страна на прясно обелена портокалова кора и блестящи като порцелан. Те святкаха между тънките, прекалено изопнати устни. Лицето й беше бледо и нямаше много здрав вид.
— Височък си, а? — подхвърли тя.
— Без да искам.
Очите й станаха кръгли. Бе озадачена. Мислеше. Ясно ми беше, дори след толкова кратко познанство, че мисленето винаги щеше да й създава ядове.
— И хубав — добави тя. — Бас държа, че го знаеш.
Изсумтях.
— Как се казваш?
— Райли — отвърнах. — Догхаус Райли.
— Смешно име.
Тя прехапа устни, извърна леко глава и ме погледна изкосо. След това сведе мигли, докато те почти докоснаха бузите й, и отново бавно ги повдигна като театрална завеса. Впоследствие щях да имам възможност да опозная този трик. Той имаше за цел да ме накара да се търкулна по гръб и да размахам четирите си лапи във въздуха.
— Да не си професионален боксьор? — попита тя, като видя, че не се търкулнах.
— Не съвсем. Аз съм детектив.
— Аа — вирна тя ядосано глава и разкошният цвят на косите й се открои в сумрака на големия салон. — Подиграваш ми се.
— Аха.
— Какво?
— Гледай си работата — отсякох. — Добре ме чу.
— Не каза нищо. Само се занасяш.
Тя вдигна палеца си и го захапа. Това бе един палец с любопитна форма — тънък и тесен като допълнителен пръст, без гънка на първата става. Тя го налапа и бавно го засмука, като го преобръщаше в устата си, сякаш беше бебе с биберонче залъгалка.
— Ужасно си дълъг — повтори ми пак.
Изкикоти се с непонятно веселие. След това извъртя тялото си бавно и гъвкаво, без да повдига нозе. Ръцете й се отпуснаха надолу. Тя се наклони към мен, като се полюляваше на пръсти. Падна право назад в ръцете ми. Трябваше да я хвана или да я оставя да си разбие главата в покрития с мозайка под. Хванах я под мишниците и тя мигновено се отпусна върху мен, сякаш краката й бяха гумени. Наложи се да я притисна към себе си, за да не падне. Щом главата й докосна гърдите ми, изви се към мен и се разкикоти.
— Много си готин — хихикаше тя. — Ама и аз съм готина!
Замълчах. Икономът избра точно този подходящ момент, за да влезе през градината и да види как съм я прегърнал.
Е, не беше съвсем вчера.
Последвах Норис към стъклената врата на градината. Къщата ми се стори далеч по-тиха. Вероятно си въобразявах. Тя бе твърде голяма, изпълнена с твърде много тъга, за да бъде шумна. Този път свихме надолу по стълбите, които водеха към кухнята. Прислужницата с конската физиономия бе там. Усмихна се и ми кимна. Норис й хвърли един поглед, тя отново кимна и излезе.
Кухнята бе просторна, с изглед към задната градина. Както в толкова много подобни имения в Лос Анжелис, първият етаж откъм фасадата бе на равнището на втория в задната част. Подът тук бе покрит с кафява теракота. Голяма дървена маса заемаше центъра на помещението. Огромна висока печка бе разположена край отсрещната стена, два хладилника — отдясно, а отляво двойният умивалник продължаваше с дълъг плот.
— Ще пиете ли кафе, сър? — попита Норис. Приех и Норис изчезна през междинната врата, откъдето се върна само след миг със сребърен поднос за кафе, чаша от костен порцелан и чинийка. Наля кафето. Остави пред мен и малък пепелник.
— Пушете, ако желаете, мистър Марлоу. Отпих от чашата, извадих цигара и я запалих с клечка от голямата кибритена кутия.
— Как са момичетата? — попитах. Норис се усмихна.
— Тъкмо за тях исках да поговорим, сър. Той застана чинно до масата. Аз чаках.
— Генералът имаше навик да пие кафето с малко бренди, сър. Да ви сипя ли?
— Налей и на себе си. Норис закима с глава.
— За генерала — рекох аз.