— Дадено, капитане. Та аз съм изкарал десет години във флотата, на мен може да се разчита.
— Хубаво — рекох. И сетне добавих: — Мълчиш си, и толкоз. — Колко пъти ми се е искало да бъда така строг с някого и сега ми беше паднал случай. Оня закима още по-енергично. Облегнах се на рамката на вратата в позата, която заемаха отегчените всезнайковци от правителствените служби.
Моторницата тъкмо спираше пред кея; морякът бе изключил двигателя и я бе оставил да се носи по инерция. Завърза въжето и с бързи стъпки се отправи към бараката. Едър, як мъж с лопатести длани и татуирана нимфа на дясната ръка. Изгледа ме хладно. Отстъпих и го пуснах да влезе.
— Трябва ми лед — рече той.
— Разбира се, сър. Вземете си направо от фризера. Пет или десет килограмов къс?
— Два по десет — отговори морякът. — Качи ги в лодката.
— Тук при нас важи правилото „плащащ — взимаш“.
— Чудесно. Аз ти плащам, а ти взимаш и носиш леда в лодката.
След кратко колебание старият чудак се обади:
— Готово, бе.
И се потътри към фризера отвън. Морякът го последва, спря до мен и подпря гръб на стената. В това време старецът, въоръжен с куки и гумено платно, извади леда и го занесе в лодката.
— Приятно подухва — подхвърли морякът.
— Мда — отговорих аз.
— Занимаваш ли се с ветроходство?
— Не.
— Тукашен ли си?
— Ти да не си от статистическата служба?
— Не се горещи, приятелче, просто питам.
— Обичам да ме наричат приятелче — рекох. — А също и просто да ме питат.
— Не ти препоръчвам да ми се перчиш.
— Влизам ти в положението.
Морякът се позамисли и очевидно реши, че няма защо да си губи повече времето с мен. Отлепи се от стената и тръгна към лодката. Седна вътре, изчака старецът да се пребори с втората буца, после запали двигателя и шумно пое към кораба.
Моят домакин крачеше към мен с пламнало лице. Здравата се беше задъхал от усилието.
Намигнах му съучастнически. Той се прибра в бараката. Чаках. Напоследък май все това правех. И не изкарвах нищо повече от някой тупаник или заплаха с пистолет. Като приспаднем десетачката, която дадох на тоя тип за телефона, дотук бях с десет долара вътре. Така трудно щях да забогатея.
На около петстотин метра от мен „Рандолф Рейнджър“ спокойно се полюшваше на котва, придвижван едва-едва от леките вълни отвъд прибоя. Отговорите на много въпроси бяха скрити в това корито сред вълните. Нищо чудно там да бе и Кармен, нежна като калинка, но с много по-малко ум в главата, да не говорим за морала й на истинска хиена. А ето го и Марлоу, готов да я спаси. И Рандолф Симпсън, когото никога не бях срещал, маниакален убиец, безочлив крадец, плюс Бонсентир с неговия мексиканец и навярно поне още шестима биячи долу в трюма. Прекрасна дружина, горях от нетърпение да се поразговоря с тях. Идеалната компания. Марлоу, за когото всички врати са отворени, чудесно си пасва с убийци и психопати, приятел на всички, човек на Еди Марс — комарджия, цар на пищова, завършен мошеник. Небето и морската вода се надпреварваха в сините багри, а въздухът искреше на слънцето, заиграло по водните пръски. Малка яхта, кеч, заобиколи носа на юг и щом приближи брега, пусна котва. Стройно момиче с равен тен и светлоруса коса скочи в лодката, вързана отзад, и загреба към брега. Носеше моряшка блузка, бели шорти и гуменки, а слънчевите очила бяха толкова големи, че закриваха почти изцяло горната половина на лицето й. На палубата на яхтата млад мъж в същото облекло намота свободното въже на котвата и прибра главното платно. Момичето поръча лед, един хляб, разни дреболии, сложи покупките в кафяв плик и тръгна да се връща. Моят домакин отново се запрепъва под тежестта на огромната буца. Краката на момичето бяха като излети, с цвета на отлежало шери. Усмивката, с която благодари на стареца, би разтопила леда, ако той все още го държеше в ръце. Любезният чудак й отвърна с глуповато хилене, после тя се отблъсна от кея и с къси леки загребвания се отдалечи към яхтата. Ние двамата продължихме да я наблюдаваме, додето главното платно отново се разпери. Яхтата се понесе бавно, излезе от залива и някъде на север се загуби от поглед. Останахме отново сами. Аз, чудатият старик и „Рандолф Рейнджър“.
30
Двете деца прибраха въдиците и си тръгнаха. Пътем заспориха кой е имал повече шансове да успее в улова.
Еди Марс се появи след двайсетина минути. Беше си сложил пухкаво бяло поло и моряшки каскет с щръкнала козирка. Придружаваше го Блонди, чието бледо лице бе в пълен контраст със соления въздух и пясъка. Носеше слънчеви очила и спортно яке от габардин. Спряха черната лимузина на самия кей и се отправиха към бараката, където аз вече се чувствах почти у дома си.