Когато мракът се сгъсти, пуснахме скифа на вода и Блонди се качи като мой гребец.
— Ще чака близо до мястото, където избереш да се покатериш — рече Марс. — Няма да се върне без теб.
— А умее ли да гребе?
Блонди хич не ми обърна внимание. Вече седеше в скифа, с ръце върху веслата.
— Бива си го Блонди — увери ме Марс. — Не го подценявай.
— И мен си ме бива, не падам по-долу. Отивам да изтанцувам две парчета със Симпсън, после се връщам с Кармен. Ще си помислят, че пирати са им гостували.
— Кога да дойдем да те приберем?
— Смятай сам. Но все пак ми дай малко време. Симпсън навсякъде се движи с частната си армия, та се боя, че не разполагаш с достатъчно оръжие.
Марс ме дари с мрачната си усмивка.
— Ще видим, храбрецо. Ще видим.
Спуснах се в лодката, Блонди с лекота натисна веслата и ние безшумно се понесохме по тъмните спокойни води.
31
Щеше ми се тъмнината да е по-гъста. Светеха ярки звезди, почти пълната луна бе застинала над черните води и неподвижния кораб. Блонди майсторски доближи скифа до дъсчената платформа на яхтата. Долавях шумотевицата на развихрил се гуляй, макар че това като нищо можеше да е и пукот от брадва в ръцете на побеснял убиец. Гласовете долитаха неясни. Спокойните води се плискаха леко о корпуса. Друго нищо не чувах. От лодката се прехвърлих на платформата и Блонди се отдалечи безмълвно. Усетих приятната тежест на пистолета под мишницата си, после тихо запълзях по стълбата към палубата. Прекрасна нощ, лекият хлад от океана изпълваше въздуха с приятна свежест. На палубата сякаш нямаше жив човек, но си спомних, че много скоро бях зърнал моряшка униформа, та затова останах неподвижен в укритието си и чаках. Долиташе само приглушеният плясък на вълните и ромонът на човешките гласове. Продължавах да чакам. Въжетата тихичко поскърцваха. Потърсих с поглед кораба на Марс. Очевидно се бяха оттеглили зад носа без никакви светлини. Не виждах и Блонди в лодката. От вътрешността на кораба се разнесе смях на жена, който заглуши останалите звуци, но странно защо накара кръвта ми да се вледени — сякаш шумно оплакваше своя любовник демон. Кармен! Неочаквано съвсем наблизо чух лекия шум от стъпки с маратонки. Малко след това видях и собственика им — в бял моряшки костюм със съответните отличителни знаци за чин във флота. Истински моряк, като изключим маратонките. Очевидно бе отегчен от еднообразното си ежедневие и бе излязъл да се разтъпче. Мина покрай мен, без да ме забележи, и продължи към носа Тихо се примъкнах към близкия отвор на палубата към помещенията долу, по-бърз от отлитащата младост.
Гласовете на хората долитаха до мен вече далеч по-ясни. Чувах и тракането на чинии и прибори за храна. Бавно пристъпвах от стъпало на стъпало, докато не зърнах дългия коридор, който очевидно минаваше под палубата от носа до кърмата, а от Двете му страни се виждаха врати, сигурно към каютите. Една от тях до самата стълба беше открехната и гласовете, които бях чул, идваха тъкмо оттам. Тихо изминах и последните стъпала, шмугнах се покрай вратата и натиснах дръжката на съседната. Вътре бе тъмно и още в първия миг разбрах, че е празна. Какво прекрасно чувство, да знаеш, че си сам в празно помещение! Направо като по поръчка. В повечето каюти вентилационната решетка е съвсем близо до тавана и свързва две съседни помещения. Тази тук бе отворена. Преместих един стол, стъпих отгоре и надникнах.
Всички бяха там — Бонсентир, Кармен Стърнуд и висок човек с женствено лице и къдрави коси, които се спущаха почти до очилата с дебели рогови рамки. Това трябва да беше Рандолф Симпсън. Седяха върху възглавници на пода около ниска масичка с медни инкрустации. Ядяха нещо, което ми заприлича на варено жито с плодове. Стори ми се странно, че бъркат с пръсти в храната, но очевидно за тях това бе нещо съвсем естествено. Кармен бе с широки копринени панталони и шарена риза, която падаше свободно, дори прекалено свободно, така че разкриваше всичките й прелести. От мястото си не можех да разбера има ли скъпоценен камък в пъпа или не. Хранеше се с едната ръка, а с другата усукваше и разсукваше къдрици от косата на Симпсън. Умно момиче беше нашата Кармен! С нея никога няма да скучаеш. Ноктите на босите й крака бяха лакирани в синьо. От време на време преставаше да усуква косите на Симпсън, колкото да поднесе хапчица на жълтото коте с тигрова окраска, което с готовност близваше пръстите й, а в следващия миг недоволно се дръпваше, сядаше си на задничето и мяукаше. Симпсън бе с риза на цветя и бели памучни панталони, Бонсентир носеше белия ленен костюм, познат ми от последната ни среща в „Рестхевън“. Докторът се пресегна и от кристална гарафа наля червеникава течност в чашата на Кармен. Тя отпи и се изкиска. Очите й бяха ококорени, зениците изпълвах почти докрай кръгчето на ириса. Кикотът бе придружен от гърлено бълбукане, което напълно подхождаше на миризмата на лекарство, достигаща до мен. Драперии от копринен брокат висяха по стените на помещението, тук-там се мъдреха бухнали цветя в големи саксии. Симпсън бе впил очи в Бонсентир и гласът на доктора достигна до слуха ми — дълбок, изразителен като гласа на Господ иззад облаците в някой забранен за деца филм.