Поиска да знае дали баща й ме е наел, за да намеря Ръсти Риган. Тъй като не тя бе клиентката ми, това не беше нейна работа. Не пожелах да й отговоря. На нея никак не й хареса.
Изчерви се. В горещите й черни очи се четеше ярост.
— Не виждам какво толкова ви кара да бъдете предпазлив с мен — озъби се тя. — И освен това маниерите ви не ми харесват.
— И аз не съм си загубил ума по вашите — казах. — Нито пък съм молил за свиждане с вас. Вие изпратихте да ме повикат. Малко ме е грижа дали ще се държите изискано с мен, или пък ще си пиете обеда от бутилка с шотландско уиски. Нямам нищо против да ми показвате краката си. Те наистина са много шик и е цяло удоволствие да се запознае човек с тях. Не ме е грижа дали харесвате обноските ми. Те са доста занемарени. През дългите зимни вечери седя и ги оплаквам. Хич не си губете времето да ме подлагате на кръстосан разпит.
Тя блъсна чашата толкова силно, че съдържанието й се разплиска по една от възглавниците с цвят на слонова кост. Метна крака на пода и се изправи, като при това от очите й захвърчаха искри, а ноздрите й се разшириха. Устата й бе леко отворена и белите зъби святкаха гневно към мен. Кокалчетата на ръцете й бяха побелели.
— Не съм свикнала да ми държат такъв тон — каза тя дрезгаво.
Аз си седях и се хилех насреща й. Много бавно тя затвори уста и погледна надолу към разлетия алкохол. Седна на крайчеца на шезлонга и подпря брадичка върху едната си ръка.
— Божичко! Ти си голям тъмнокос красив звяр! Би трябвало да те прегазя с буика…
Силен дъжд се изсипа тогава и много пъти след това. Но днес, замислен за Вивиан, подкарах към Холивуд под жарките лъчи на слънцето.
Непримиримостта между нас, заплашваща да се превърне в страст, не бе угаснала. Завладяла ни бе и в онези дни, чувствах я и сега. Неизменното привличане и отблъскване помежду ни.
Изнудването се оказа дребна работа, няколко несъбираеми полици, попаднали в ръцете на Гайгър. Можех да реша проблема още същия следобед, стига да откриех този Гайгър. Но така и не успях, а когато най-сетне се добрах до него, бе вече твърде късно.
В единия край на стаята върху нисък подиум бе поставено кресло от тиково дърво с висока облегалка. Върху нея бе метнат оранжев шал с дълги ресни. В креслото много вдървено и с ръце върху подръчниците, с прибрани колене седеше мис Кармен Стърнуд. Цялото й тяло бе сковано в позата на египетска богиня. Брадичката бе вирната, малките бели зъби святкаха между устните. Очите й бяха широко отворени. Тъмносивият цвят на ириса изцяло бе погълнал зениците. Това бяха очи на луда. Сякаш бе в ступор, но позата й не беше на човек, изпаднал в несвяст. Имаше вид, като че обмисля нещо много важно и се справя отлично. От устата й излизаше тенекиен звук, напомнящ кискане, който нито променяше изражението й, нито я караше да помръдва устни. Носеше дълги обици от нефрит. Хубави бяха и вероятно струваха няколкостотин долара. Освен тях нямаше нищо друго по себе си.
Престанах да я наблюдавам и погледнах към Гайгър. Той лежеше по гръб на пода, не на китайския килим, а пред нещо, което приличаше на тотемен стълб. Имаше орлов профил, а голямото кръгло око бе фотообектив. Насочен бе към голото момиче на стола. Отстрани на тотемния стълб бе прикрепена почерняла лампа — светкавица. Гайгър бе обут в китайски чехли с дебели плъстени подметки, с долнище от черна копринена пижама, а горната част на тялото му бе загърната в жакет с китайска бродерия, чиято предница бе почти цялата в кръв. Стъкленото му око проблясваше към мен и то май беше най-живото нещо у него. От пръв поглед стана ясно, че нито един от трите изстрела, които чух, не бе отишъл нахалост. Той беше съвсем мъртъв.
Много хора умряха оттогава. А оцелелите кръжаха в някакъв безцелен ритуален танц около малката Кармен. Мисълта пробуди у мен желание да пийна и когато се прибрах в кантората, настаних се на бюрото и отпих от бутилката. — Не помогна. От друга страна, не ми и навреди.
4
„Рестхевън“ бе разположена в тясна долина, успоредно на Колдуотър Каньон точно под Мълхоланд Драйв. Някакъв филмов магнат го бе построил в края на двайсетте, вероятно за да вложи първия си по-сериозен приход от късометражите, снимани в Топанга Каньон. Клиниката приличаше по-скоро на ранчо, построено според вкуса на неочаквано забогатял дребен средноевропейски търговец. Централната постройка бе изградена от плътно прилепнали една до друга дебели дъски от червено дърво. За болничните стаи бе предназначена подобна сграда, по-дълга и безформена поради постепенно добавяните допълнителни крила, които следваха същия стил.