Кир Буличов
Може ли да се обади Нина?
— Може ли да се обади Нина?
— Аз съм, Нина.
— Тъй ли? Защо гласът ти е толкова особен?
— Особен ли?
— Някак чужд. Тънък. Огорчена ли си от нещо?
— Не знам.
— Може би не трябваше да ти се обаждам?
— Но кой се обажда?
— Откога престана да ме познаваш?
— Кого да познавам?
Гласът беше с двайсетина години по-млад от Нина. А в действителност Нининият глас е само с четири-пет години по-млад от нея. Ако не познаваш човека, по гласа мъчно ще откриеш възрастта му. Гласовете често остаряват по-рано от собствениците си. Или пък дълго остават млади.
— Е, добре — казах аз. — Слушай, обаждам ти се почти по работа.
— Изглежда, все пак сте сбъркали номера — предположи Нина. — Не ви познавам.
— Аз съм Вадим, Вадик, Вадим Николаевич! Какво ти става?
— Ето на! — Нина въздъхна, сякаш й беше жал да прекъсва разговора. — Не познавам никакъв Вадик и Вадим Николаевич.
— Извинете — казах аз и затворих телефона.
Не набрах веднага номера. Разбира се, просто бях попаднал някъде другаде. Пръстите ми не са искали да звънят на Нина. И са набрали друг номер. Защо ли не са искали?
Намерих в бюрото си пакет кубински цигари. Силни като пури. Сигурно ги правят от изрезките, останали от пурите. Каква работа можех да имам с Нина? Или почти работа? Никаква. Просто исках да разбера дали си е в къщи. Пък и да я няма, това не променя нещата. Тя може да бъде например у майка си. Или на театър, защото вече хиляда години не е стъпвала в театър.
Позвъних на Нина.
— Нина? — казах аз.
— Не, Вадим Николаевич — отвърна Нина. — Пак сте сбъркали. Кой номер набирате?
— 149-40-89.
— А моят е Арбат — едно — трийсет и две — пет, три.
— Ясно — казах аз. — Арбат е с четворка?
— Арбат е „Г“.
— Нищо общо — рекох. — Извинете, Нина.
— Моля — каза Нина. — И без това съм свободна.
— Ще се постарая вече да не попадам на вас. Много лошо работи телефонът.
— Да — съгласи се Нина.
Сложих слушалката.
Трябва да почакам. Или да набера 100. Точно време. Преплетените линии ще се освободят. И аз ще се свържа. „Точно двадесет и два часът“ — каза жената от номер „сто“. Изведнъж си помислих, че ако са записали гласа й отдавна, преди десет години, когато й е скучно, когато си е в къщи, тя набира 100 и слуша гласа си, младия си глас. Пък може и да е умряла. Тогава синът й или човекът, който я е обичал, набира стотицата и слуша нейния глас.
Позвъних на Нина.
— Слушам ви — каза Нина с младия си глас. — Пак ли сте вие, Вадим Николаевич?
— Да — отговорих. — Явно нашите телефони са се свързали завинаги. Само не ми се сърдете и не мислете, че се шегувам. Много внимателно набирах номера, който ми трябва.
— Разбира се, разбира се — бързо каза Нина. — Изобщо не съм си помисляла такова нещо. Бързате ли, Вадим Николаевич?
— Не — отвърнах аз.
— Важна работа ли имате с Нина?
— Не, просто исках да разбера дали си е в къщи.
— Домъчня ли ви?
— Как да ви кажа…
— Разбирам, ревнувате — рече Нина.
— Ама че сте смешна — казах аз. — На колко години сте Нина?
— На тринайсет. А вие?
— Прехвърлих четирийсетте. Помежду ни има дебела тухлена стена.
— И всяка тухла е месец, нали?
— Дори един ден може да бъде тухла.
— Да — въздъхна Нина, — тогава това е много дебела стена. А за какво мислите сега?
— Трудно е да ви отговоря. Сега — за нищо. Нали приказвам с вас.
— Ако бяхте на тринайсет или дори на петнайсет, можехме да се запознаем — каза Нина. — Щеше да бъде много смешно. Аз щях да кажа: „Елате утре вечер при паметника на Пушкин. Ще ви чакам точно в седем.“ И нямаше да се познаем. Вие къде се срещате с Нина?
— Различно.
— И при Пушкин ли?
— Не съвсем. Понякога се срещахме пред „Россия“.
— Къде?
— До кино „Россия“.
— Не го знам.
— Е, на Пушкинския площад.
— Все едно, кой знае защо — не го знам. Сигурно се шегувате. Добре познавам Пушкинския илощад,
— Няма значение — казах аз.
— Защо?
— Беше отдавна.
— Кога?
Момиченцето не искаше да затваря телефона. Кой знае защо, упорито продължаваше разговора.
— Сама ли сте в къщи? — попитах аз.
— Да. Мама е втора смяна. Тя е сестра в болницата. Ще остане там и през нощта. Можеше да си дойде и сега, но е забравила пропуска си у дома.
— Аха — съгласих се. — Добре, лягай да спиш, момиченце. Утре си на училище.
— Взехте да ми приказвате като на дете.
— Моля ти се, говоря с теб като с възрастна.
— Благодаря. Само че вие си лягайте в седем, ако искате. Довиждане. Не звънете повече на своята Нина. Че пак на мен ще попаднете. И ще ме събудите — мене, малкото момиченце.