Затворих телефона. После включих телевизора и научих, че луноходът днес е изминал 337 метра. Луноходът си гледаше работата, а аз безделничех. Чак в единайсет часа, след като цял час се бях забавлявал с глупости, реших да позвъня на Нина за последен път. Наумих си, ако пак попадна на момичето, веднага да затворя телефона.
— Тъй си и знаех, че пак ще позвъните — каза Нина, като вдигна слушалката. — Само не затваряйте. Честна дума, много ми е скучно. Нямам и какво да чета. А още е рано за сън.
— Добре — съгласих се. — Хайде да си поприказваме. Защо до толкова късно не лягате?
— Сега е едва осем — каза Нина.
— Часовникът ви изостава — рекох. — Вече е дванадесет часът.
Нина се засмя. Смехът й беше хубав, топъл.
— Просто ужас колко ви се иска да се отървете от мене — каза тя. — Октомври е и затова се стъмни. А на вас ви се струва, че вече е нощ.
— Сега е вашият ред да се шегувате, нали? — попитах аз.
— Не, не се шегувам. Май че не само часовникът, а и календарът ви лъже.
— Защо да лъже?
— Ами сега ще ми кажете, че изобщо не е октомври, а февруари.
— Не, декември е. — И кой знае защо, сякаш сам не си вярвах, погледнах вестника на дивана до мен. „Двадесет и трети декември“ — пишеше под заглавието.
Замълчахме за малко и аз се надявах, че сега ще каже „дочуване“. Но тя изведнъж попита:
— А вечеряхте ли?
— Не помня — казах искрено.
— Значи не сте гладен.
— Не, не съм.
— А аз съм гладна.
— Какво, нищо за ядене ли нямате в къщи?
— Нищо! — каза Нина. — С трън да завъртиш, няма какво да закачиш. Смешно, нали?
— Просто не знам как да ви помогна — казах. — И пари ли нямате?
— Имам, но съвсем мъничко. И вече всичко е затворено. Пък и какво ли ще купиш?
— Да — съгласих се. — Всичко е затворено. Искате ли да поровя в хладилника, да видя какво има?
— Имате хладилник?!
— Стар — обясних аз. — „Север“. Знаете ли ги?
— Не — каза Нина. — И какво, ако намерите нещо?
— Какво ли? Ще хвана такси и ще ви го докарам. А вие ще слезете пред входа и ще го вземете.
— А далече ли живеете? — Аз — на „Сивцев Вражек“, блок 15/25.
— Аз пък на „Мосфилмовска“. До Ленинските възвишения. Зад Университета.
— И нея не я знам. Но няма значение. Добре сте го измислили и ви благодаря за това. А какво имате в хладилника си? Питам просто така, да не си помислите…
— Де да помнех — казах аз. — Сега ще пренеса телефона в кухнята и двамата ще надзърнем.
Отидох в кухнята и кабелът се виеше след мен като змия.
— И тъй — казах, — отваряме хладилника.
— Можете да носите телефона със себе си! Никога не съм чувала за такъв.
— Разбира се, че мога. А вашият къде стои?
— В коридора. Окачен е на стената. И какво имате в хладилника?
— Тъй, значи… какво е това в кесията? Яйца, не е интересно.
— Яйца?
— Ъхъ. Кокоши. А, искате ли да ви донеса кокошка? Само че е френска, замразена. Докато я сварите, съвсем ще прегладнеете. И мама ще си дойде от работа. По-добре да вземем колбаси. Или не, открих марокански сардини, по шейсет копейки консервата. И към тях половин бурканче майонеза. Чувате ли ме?
— Да — каза Нина съвсем тихо. — Защо се шегувате така? Отначало щях да се засмея, но после ми стана тъжно.
— Туй пък защо? Наистина ли чак толкова сте огладнели?
— Не, вие знаете.
— Какво знам?
— Знаете — каза Нина. Сетне помълча и добави: — Е, нищо де! А червен хайвер имате ли?
— Не — отвърнах. — Затуй пък имам филе от риба палтус.
— Не бива, стига толкова — изрече Нина твърдо. — Хайде да мислим за друго. Всичко разбрах.
— Какво разбрахте?
— Че и вие сте гладен. А какво се вижда от прозореца ви?
— От прозореца ли? Къщи, копирната фабрика. Тъкмо сега, в единайсет и половина, свършва смяната. Много момичета излизат от входа. Освен това се вижда „Мосфилм“. И пожарната команда. И жп линията. Ето сега минава мотрисата.
— И вие виждате всичко?
— Влакът наистина е доста далече. Вижда се само наниз от светлинки — прозорците!
— Ей, голям лъжец сте!
— Не бива да се говори така с по-възрастните — казах. — Аз не мога да лъжа. Мога да греша. Та какво сбърках?
— Ами че виждате влака. Няма как да го видите.
— Защо, да не би да е невидим?
— Не, видим е, само че прозорците му не могат да светят. Пък и вие изобщо не сте поглеждали през прозореца.
— Защо? Точно до прозореца съм застанал.
— А в кухнята свети ли?
— То се знае, та как в тъмното бих тършувал из хладилника? Лампичката му е изгоряла.
— Ето, видяхте ли, вече трети път ви хващам.
— Нина, мила, обясни ми в какво си ме хванала.
— Ако гледате през прозореца, значи сте вдигнали затъмнението. А щом сте го вдигнали, значи сте угасили лампата. Така ли е?